Католическата общност в Плевен в борба за възстановяване на културно-религиозна идентичност
Ако има нещо, което да сплотява хората, то това несъмнено е вярата. Вярата в някаква идея или вярата в някого. Но има един по-особен вид вяра – вярата в Бог. В тежки времена тя е събрала и съхранила една група българи, която е билa по-различна от останалите. Именно групата на българите-католици. Но какво всъщност знаем за тях? На малко хора им е известно с какви трудности са се сблъскали, какви съдбоносни решения са взимали и каква воля и непримиримост са имали.
В днешно време тези българи-католици са известни като банатски българи или техни потомци. Те са горди от това, което са, което са постигнали и начините, по които са го постигнали. Не прекланят глава пред никого и не се отказват от целите си, като доказателство на това е католическият храм „Дева Мария от Фатима“ в Плевен.
Някога тези българи-католици живели на северозапад по нашите земи и за разлика от останалото българско население живеели по-добре. Затова имали смелостта още през 1688 г. да се опълчат на османците, които владеели земите ни. Така се вдигнало най-голямото въстание – Чипровското. За жалост то било неуспешно и отприщило след себе си вълна на ненавист от страна на османлиите. Българите-католици били принудени да мигрират и така се заселили в местността Банат. След години на изпитания и местения, преговори и непреклонност те получили привилегиите, които поискали от Австрийската империя. Животът им бил уреден, по-хубав и най-важното – били свободни.
След Освобождението на България, много от банатските българи се завърнали тук, в родината си, при своите събратя българи. С времето обаче, в годините след Втората световна война, всичко се променило и не могли да запазят добре уредения си живот в селцата, които изградили. След 1948 г. им се налага нов начин на живот. Отново били подложени на изпитания и на борби. Не били добре приемани от новата власт, дори имало период, в който са затваряни или избивани. Много обстоятелства ги принуждават да се преместят в града, а най-близкият голям град бил Плевен.
Вярата на тези хора, борбеността им и желанието да постигнат целите си довели до построяването на храма „Дева Мария от Фатима. Въпреки всички трудности и спънки, през които преминали католиците, те успели да създадат своя храм. Но нека разгледаме историята още от самото ѝ начало. Нека минем по пътя им, да се докоснем до техните трудности, до ежедневието им.
Българите - католици споделят превратностите в съдбата на целия народ...
След Реформацията през ХVI век Римокатолическата църква губи влиянието си и в много нейни диоцези се приема протестантство. Затова Ватикана се насочва към Балканите, където активизира мисионерската си дейност. Разчитайки на помощ от папата за освобождаване от властта на Османската империя, големи маси православно българско население минават под егидата на Рим. По времето на папа Григорий XV в Рим е основана Конгрегация за разпространение на вярата, която разгръща всеобхватна организаторска и административна дейност, с която се дава нов, мощен тласък на католицизма в балканските и най вече българските земи.
В резултат на тази културно-образователна политика на Римокатолическата църква се формира и първият слой на прогресивната българска интелигенция. Те били духовници, но същевременно и просветители, политици и борци. Сред тях са Петър Богдан Бакшев, Петър Парчевич, Филип Станиславов, Антон Стефанов, Стефан Кнежевич. От бунтовния чипровски край излизат и храбрите предводители на Чипровското въстанието Георги Пеячевич, Богдан Маринов, Лука Андренин, братя Станиславови и много други родолюбци, възпитаници на местното чипровско училище. Така католическата общност от северозападните покрайнини активно се включва в освободителните начинания и духовно израстване на българите през последните десетилетия на ХVII в.
През 1648 г. папа Инокентий X възстановява древната епархия на Никополис ад Иструм (днешна Никополска епархия), като я отделя от Софийската митрополия и определя за епископско седалище град Русе. За първи епископ на Никополската епархия папата ръкополага Филип Станиславов (1648 - 1663), който е завършил богословие в Рим и е бил преводач на папа Урбан VIII. Филип Станиславов е известен преди всичко с първото печатно издание на разбираем български език, а именно молитвеника „Абагар”, отпечатан в Рим на 06.05.1651 г.
Под влияние на Австрия и след поражението на турците при Белград през 1688 г. българите католици, организирани от епископ Петър Парчевич, вдигат въстание срещу турската власт, което остава в историята като Чипровско въстание. Това е най-голямото въстание, което бележи съпротивата на българите през периода ХV-ХVІІ век, но също така нанася тежък и непреодолим удар на Католическата църква по българските земи.
След погрома на Чипровското въстание, оцелелите след многобройните издевателства на разгневените османлиите католици, се преселват на север от река Дунав – във Влашко, както и в зоните, контролирани от Австрия – Седмиградско и Славония. Дейността на чипровските духовници през ХVII век обхваща и павликянските села. Затова след въстанието османците започват да ги тероризират заради католическата вяра. Притесненията предизвикват емиграцията и на част от това население. Те естествено отиват при своите събратя – българите-католици във Влашко. За периода от 1726г. до 1731г. от селата Белене, Ореш, Лъджене (Малчика), Трънчовица, Петокладенци, Павликене, Варана и др. се преселват над две хиляди души.
Потомците на преселилите се българи-католици запазват езика, традициите и българското си самосъзнание векове наред. Наричат се банатски българи, по името на местността, която обитават. Приети са в Австрийската империя, но непрекъснато се местят в търсене на плодородни земи или заради притеснения от нашественици. През пролетта на 1738 г., павликяните, бягащи от гоненията на османците, получават разрешение от австрийските власти да се заселят в местността Бешенов, днес село Стар Бешенов. На Чипровци е дадено селището Винга, но те не се преместват там, докато не получат уверение, че ще живеят с поисканите от тях привилегии. След три години преговори, през 1741 г., чипровците с указ на император Карл VI получават потвърждение за привилегии. В тези селища на българите се отстъпват места за къщи и градини отделно от другите жители, като им е позволено да изградят свои общини, да избират свои съдии и съдебни заседатели. Потвърждава се правото им да търгуват из цялата империя, да ползват горите в землищата си, да организират седмични пазари и годишни панаири. Българските общини добиват право и на собствени гербове. Винга остава културен център на банатските българи до началото на Първата световна война. Още в първите години на настаняването си в селището, българите построяват църква и манастир за 7-те францисканци-българи, служители на Ордена създал католическите епархии в България.
Българите във Винга много ревностно се грижат за своето културно и просветно дело. През първите години на заселването им в Банат францисканците откриват училище, където се преподава на илирийски (хърватски) език, подобно на училището в Чипровци. През първата половина на ХIX век назрява идеята за въвеждане на български език и построяване на българско училище. Това показва, че и сред банатските българи се развиват възрожденските процеси, характерни за сънародниците им в земите на юг от Дунава. Както в България православната църква е играла положителна роля за запазването на българското народностно съзнание, така и католическата църквата във Винга с дейността си допринася за същото.
И така, в Банат през 40-те години на ХVIII век се оформят две големи български общини – Бешенов и Винга, а населението им става известно като „банатски българи” или „павликяни” – наименование употребявано между самите тях. До установяването им на едно място те преодоляват много трудности, което формира у тях житейска борбеност и настойчивост да уредят нещата така, както те ги разбират. Тяхната будност, предприемчивост и трудолюбие, качества за изграждането на които определено заслугата е на католицизма, ги прави добре приети от властта в новата родина. Нагласата им била за временно пребиваване, но по-голямата част остават в Банат около век и половина, до завръщането им в България след Освобождението, а някои са там и до сега, но почти загубили своята народностна идентичност.
Но тези хора са били и все още са по-различни. Банатските българи са изключително силни при контакта си с „другите“. Налагат дистанцираност и непременно изискват да се зачитат специфичните особености, по които се различават от общата маса. Бързо асимилират попадналите в тяхното обкръжение външни лица като ги карат да приемат неумолимите закони, които не позволяват да се нарушава строго определената обществена схема. Консервативни до крайност, те все пак бързо преценяват доколко новите неща ще им служат и светкавично ги възприемат, превръщайки ги в неразривна част от своята култура.
След Освобождението на България от турско владичество част от банатските българи се връщат в родината си, отново търсейки препитание и по-добър живот, и основават селата Драгомирово, Гостиля, Бърдарски геран, Брегаре и Асеново в Северна България. Към България тръгват по-бедните с надежда за по-добър живот. В тези пет села идват банатски българи от почти всички български селища в Банат и образуват една силно сплотена общност. Религиозните потребности на населението на първо време се задоволяват от временно пребиваващи католически свещеници. Посещава се и църквата в с. Трънчовица, Никополско. Общуват помежду си усилено, тъй като са католици и браковете с източноправославни били нежелателни. Роднинските връзки спояват сравнително младата колония и спомагат за нейното оцеляване в изключително трудните условия за опазване на диалекта и традициите, тъй като те търпят постоянния натиск на българския книжовен език и на също толкова български обичаи. Принадлежността им към католицизма, която има огромно значение за запазването на езика и българското им самосъзнание в Банат, поради водене на богослужението на роден език, изиграва своята роля за своеобразната им идентичност и при връщането в България. Те се считат българи по народност и католици по вероизповедание. И днес може да се усети вълнението и огромната енергия, която се акумулира по време на литургия при изпълнение на църковни песни на български палкенски (павликянски) диалект.
Що се отнася до организацията им на работа, те били изключително напреднали. За разлика от тукашните българи, които векове наред са живели в робство, банатчаните успяват да устроят живота си по-добре, донасяйки със себе си по-модерна техника, по-модерни технологии за обработка на земята, по-добра организация на дейности и воля за труд. Освен с добра земеделска техника, се славели и с хубавите си коне и банатската каруца, наречена кочия. Били напреднали и в коневъдството, поминък който донасят със себе си и доразвиват в България. Отглежданите животни използвали, както за работа, така и за езда. Навсякъде имало ковачници, за да могат да поправят каруците когато е необходимо и да сменят подковите на конете. Животът им е бил сравнително по-уреден, по-организиран и са припечелвали добре, докато не настъпват промените след 9 септември 1944 г.
По това време църковната дейност в Никополската епархия се развива с големи темпове, благодарение на монсеньор Иполит Луи Агосто. С негова помощ са построени църквите във Варна и в новосъздадените католически села Бърдарски геран, Асеново, Драго-мирово и Гостиля. В град Русе основава семинария, урежда католически гробища и съдейства за градежа на катедралната църква (1890 – 1891г.).
През 1883 г. Римската кория извършва цялостна ре-организация на църковно-административната структура на Католическата църква на Балканите с оглед на новия политически ред, начертан от Берлинския конгрес. Никополската епархия получава устройството и границите, които има и до днес. Според първото преброяване през 1881 г. католиците в епархията са около 4 848 души.
В Никополската епархия църковните дейностите се извършват по западен обред и общността се придържа към модел на развитие, който залага повече на строгото спазване на религиозната практика и чистотата на култа, отколкото на културно-просветното издигане на католиците. В цялото това многообразие животът на католиците през вековете може да се сведе до три специфични модела – религиозен, културен и политически.
В годините на Първата световна война на Никополската епархия, подобно на другите католически епархии, е съдено да привлече основната част от негативните обществени нагласи и да стане обект на несполучлив държавен експеримент за насилствена „национализация“. Причината за това са двете национални катастрофи и възходът на национализма, породен от настроенията за реванш, които възприемат Западната църква като църква на враговете. Инерцията от военновременния период продължава да движи историческото развитие на българските католици и в годините между двете световни войни. Поставена под силния натиск на държавните институции, Никополската епархия изживява закъснял, но ускорен и ефективен процес на вътрешна консолидация и стабилизация.
В периода между двете световни войни числеността на католиците в Никополската епархия бележи стабилен растеж, който се дължи не само на естествен прираст, но и на дейността на свещениците. През Втората световна война католиците в Никополската епархия са около 20 000, като броят им бележи увеличение с 25 % в сравнение с края на Първата световна война.
След 9 септември 1944 г. в България настъпва нов ред, на власт идва Българската комунистическа партия, която сменя политическата система. Католиците в България се сблъскват с всеподчиняващата сила и войнствения атеизъм на новия режим. Първоначално се поддържа крехко равновесие между Католическата църква и отечественофронтовската власт до подписването на мирния договор в началото на 1947г., тъй като правителството разчита на подкрепа от папата. Годините 1946 – 1947 са преходни от умерена търпимост към дискриминация и тогава все още има случаи, когато църквата успява да отстои някои свои права.
На 26 юли 1947 г. – за двадесети епископ в Северна България, е назначен от папа Пий XII отец д-р Евгений Босилков. С неговото управление завършва хронологическият период на Дунавския диоцез. От началото на 1948г. започва налагане на съветския модел за държавно и обществено-политическо устройство в България и вече съвсем съзнателно и целенасочено Католическата църква се подлага на репресии. Комунистическият режим не само установява контрол върху бюджета и имотите, но иска пълно подчинение от страна на Католическата църква. Опитите за превръщането й в своеобразен държавен орган започват с налагане на несвойствени функции - да известява католическото население за мероприятията на властта и да се включи като пропагандатор на партийната политика.
През пролетта на 1952 г. комунистическият режим съсредоточава своя натиск върху никополския епископ Евгений Босилков, може би с надеждата, че като е по-млад ще се поддаде. На няколко пъти от Дирекцията на вероизповеданията му правят предложение да приеме почетно място в „Отечествения фронт“, предлагат го за делегат на предстоящия конгрес на организацията, канят го на различни правителствени и пропагандни инициативи. Целта е Католическата църква в България да се откъсне официално от Ватикана и да се обяви за национална църква. Отказът на Босилков и неговите колеги да приемат това предложение открива финалното действие на драмата.
Така се стига до най-важното и най-страшното събитие през този период. Това е големият публичен процес срещу група католически духовници и миряни през есента на 1952 г., на който са произнесени сурови присъди, включително и четири смъртни. Един от тях е епископ Евгений Босилков. Той е разстрелян от комунистическата власт по обвинение за участие в „шпионска католическа организация в България“ на 11 ноември 1952 г.
Като организирана и държавно субсидирана „научна“ теория и практика „научният атеизъм“ в България води началото си от 26 декември 1957 г., когато Политбюро на ЦК на БКП приема решение „А“ № 344 „Относно мерките за засилване и подобряване на атеистическата пропаганда в страната“. „Научният атеизъм“ разглежда предмета на „научната“ си дейност единствено в светлината на „борбата за преодоляване на религиозните предразсъдъци и отживелици“.
За съжаление, католическата общност в селата около Плевен и Никопол е разсипана след Втората световна война с установяването на комунистическо управление в България. Ценностите се преобръщат и богатството става порок. Първенците на селата са преследвани и интернирани, най-често в лагера в Белене. По-бедните православни взимат властта и настъпва голямо разделение и омраза между хората. Вярата на католическото население е забранявана и преследвана, но с още по-голямо ожесточение от православната. Постепенно банатчани скланят глава, този път дори не могат да избягат, и приемат рамката на новия режим. Включват се в индустриализацията и масово идват в град Плевен. Градът им предлага не само работа, но и по-добри битови условия за живот, както и възможност за професионална реализация. Така католическото население формира своя общност в града. На село се организират в ТКЗС и губят хубавите си трудови навици. Разпръснати и размесени с другите българи, те с времето се разделят със самобитния си облик и се унифицират с останалото население. От религията си обаче не се отказват. По празниците и в почивни дни всички те се връщат в родните си села, където вярата, традициите и обичаите се съхраняват.
Католическата църква се запазва като институция и продължава своята дейност, но под зоркото око на тайните служби. Следи се и се пишат доноси за начина на отбелязването на големите християнски празници като Рождество Христово и Великден. През 70-те – 80-те години на миналия век, с разведряването в международните отношения се активизират и връзките на София с Ватикана, особено след избирането на папата-поляк Йоан Павел ІІ през 1978 г. Променя се и животът на католическата общност в Никополската епархия.
Въпреки понесените удари по време на тоталитарния режим в страната Католическата църква успява да запази своето място в религиозността на миряните, а те от своя страна не биват напълно прекършени от механизмите на държавната власт. Нещо повече, числеността им се увеличава. Причините вероятно се коренят в сплотеността на тази малка част от българското население, в тяхната вяра и не на последно място – непримирим дух.
В годините след 1989 г. – борба за възстановяване на самоличност...
След падането на комунистическия режим през 1989 г., католическата общност в България има възможност да изповядва вярата си без страх и съответно свещениците, монашеските общности, мирянските движения и организациите свободно да работят в името на своите идеали. Промяната засяга и католиците в Плевен, както и енориите в неговата близост, които активизират своята дейност. Последното преброяване от 2011 г. показва наличието на 48 945 католици, което прави 0,8 % от българската нация. От този процент 2,3% обитават Плевенска област. Но защо при наличието на 2500 католици в Плевен, няма не само църква, а дори един обикновен параклис, в който да се срещат и провеждат литургиите си?
И така след 1989 г., когато се създава реална пред-поставка да се даде истинска свобода на църковното вероизповедание, католиците в Плевен започват да се обединяват, обмисляйки възможността да поставят пред Епархията въпроса за издигането на храм, който за тях е жизнена необходимост. Основната причина е в осъзнаването на загубената или избледнялата религиозна идентичност, която в миналото им е давала облика на особена група, отличаваща се със силата на своя дух и вяра. Другата причина е в желанието общността им да има бъдеще, защото се оказва застаряваща, защото възрастните са католици, а младите – без вяра.
През 1994 г. отец Йосиф Минчев, свещеник в село Гостиля, взема важното решение да действа, като поема инициативата да обедини всички католици, живеещи в град Плевен в „Клуб-дружество на католиците”. За целта той се обръща за съгласие към монсеньор Самуил Джундрин, епископ на Никополската епархия. Своята идея отец Минчев споделя с католици от Плевен, които ентусиазирани започват да събират подписи от техни приятели, също католици, живеещи в града. На първо време успяват да съберат 50-60 подписа, но списъкът непрекъснато се допълва с нови членове на клуба. Мнозина от членовете посрещат с известно недоверие идеята за построяване на католически храм в града, имайки предвид трудните преходни години и огромните средства, нужни за осъществяването на такъв мащабен проект. Но създаденото ядро, с типичната за католиците борбеност продължава напред и на 17 март 1994 г. се състои първата учредителна сбирка. Новосъздаденият клуб приема името на големия родолюбец, теолог и народен водач архиепископ Петър Парчевич. Започва се работа по издирване и привличане на нови членове, споделяне и осъществяване на идеята за построяването на храм. „Искрата е запалена!” – с тези пророчески думи закрива събранието отец Йосиф Минчев.
Първоначално сбирките на клуб „Петър Парчевич“ се провеждат на различни места, често пъти неудобни или отдалечени, което оказва влияние върху броя на присъстващите. На една от сбирките през месец октомври 1994 г. присъстващите биват приятно изненадани от посещението на монсеньор Самуил Джундрин и младия и ентусиазиран отец Ремо Гамбакорта, енорист от Малчика, на който е възложена задачата да отслужва един път месечно литургии в града. По този път започва спояването на групата и възстановяване организацията на религиозния култ и живот.
Първата литургия е проведена на 20 юли 1996 г. в частен дом в кв. „Сторгозия”. Така е и при следващите служби и въпреки неудобствата броят на присъстващите осезаемо нараства. Започва разпространяването на печатен орган – в. „Истина – Veritas”– месечно издание на Католическата епископска конференция в България.
Странстването от едно място на друго временно е прекратено от сдобиването с помещението на клуб на улица „Раковски”. За да се обогати и придаде по-религиозен и празничен вид на обстановката един от миряните подарява икона на Дева Мария, завещана от майка му. За по – тържествената обстановка допринасят с молитвите и песните си монахини от Царев брод, поканени на службите от отец Ремо. Така се поставя трудното начало на католическата църква в Плевен.
По-случай 80-годишнината от явлението на Дева Мария от Фатима пред трите пастирчета в салона е донесена нейната статуя, благословена от негово светейшество папа Йоан Павел II. Тази статуя е била носена за поклонение във всички енории в страната. За плевенските католици, пък и православни християни това събитие се определя като голямо и вълнуващо.
Католическите свещеници обнадеждени от развитието на общността и постигнатите резултати продължават да работят за осигуряване на по – голямо и подходящо помещение. Новият епископ на Никополската епархия монсеньор Петко Христов взема присърце нуждата на плевенчани и закупува няколко помещения в жилищен блок на улица „Георги Кочев” 67, които се използват за параклис, литургии, катехизиси и сбирки и място за живот за енорийските свещеници. Но епископът разбира, че със закупуването на тази сграда не решава всички проблеми, затова още през същата 1997 г. започва да води преговори с общинските власти в града за отпускане на подходящ парцел за построяването на католическия храм.
През Коледните празници на 1996 г. монсеньор Петко Христов официално обявява новосъздадената католическа общност за Енория, която ще носи името на Дева Мария от Фатима. При поклонничеството си по-рано същата година във Фатима (Португалия), той дава обет, че първата нова енория, която се обяви в Никополската епархия ще носи името на Дева Мария от Фатима и отстоява на думата си.
На 31 май 1998 г. монсеньорът представя пред плевенската католическа общност младия свещеник-италианец Анджело Джорджета за енорийски свещеник в Плевенската католическа църква „Дева Мария от Фатима” и църквата в село Гостиля. Плевенчани го посрещат повече от радушно, защото това е първият им постоянен свещеник в първата в града католическа църква и най-млада енория в страната.
Отец Анджело взима присърце работата на отец Ремо. Негова заслуга е привлича-нето на повече енориаши, най-вече деца и младежи, с които умее да контактува непринудено, да ги заинтригува с подходящи игри и занимания. За кратко време църквата става притегателно място за стари и млади, които са съпричастни и се стремят да му помогнат с каквото могат. Винаги забързан, усмихнат и дружелюбен, отецът върши едновременно по няколко работи. Около него кръжат деца, които обучава на компютър, осигурява хармониум, слага началото на библиотека, събира старинни книги, забравени из църковните архиви. Занимава се и с научна дейност. Той събира исторически данни за две книги – „Дълбоки корени” (2004г.) и „Край брега” (2006г.), посветени на католическото движение в България. В тях се показва ролята на Католическата църква, не само в религиозния, но и в културния и обществен живот на българите.
Една от първите задачи на отец Анджело е да обзаведе и пригоди за бъдещата религиозна дейност църковното помещение. Всеки помага с каквото може – някои даряват предмети, други шият покривки и гоблени, а трети бродират пердета, ушиват се подходящи дрехи на свещеника за литургиите.
По Коледа на 2002 г., в центъра на града, се появява истинска сензация - Коледна пещера, обзаведена с керамични статуи на Дева Мария, малкия Исус, овчарите, които дават нагледна представа за необикновения момент на Рождеството. Слага се и началото на малък хор, съставен най – вече от жени. Обстановката в пригоденото за църква помещение става все по-празнична и тържествена, особено на големите християнски празници. И тези резултати не задоволяват свещениците и миряните, които се множат и по големите празници изпълват не само църковното помещение, но и прави стоят по стъпалата към втория етаж. Борбата за църковен храм, който да отговаря на всички канони и на нарастващите потребности на плевенската католическа общност продължава. След дълги преговори и бюрократични спънки общината определя терен в квартал „Мара Денчева”, булевард „Христо Ботев” 180. Първата символична копка е направена на 12 май 2001 г. Денят се превръща в радостно събитие не само за католиците, но и за всички християни и за целия град. На тържеството присъстват епископ Христо Пройков – председател на Епископската конференция в България, епископ Игнатий – православен владика на Плевенската епархия, тогавашният кмет на града – Н. Зеленогорски, областният управител – М. Илиев, гл. архитект на бъдещата църква – Ал. Трифонов, журналисти и други гости.
Всички знаят, че трудностите ще бъдат големи и че проектът няма да се осъществи бързо и лесно, но дълбоко вярват, че щом е сложено началото, край рано или късно ще има. И наистина изглежда невероятно, че на това голо, тревясало и запустяло място, някогашно сметище, един ден ще се издига красив храм, но с усилията и щедростта на много хора, сега виждаме резултата.
Още на следващия ден, след първата копка, започва почистване на терена. След сключване на задължителните договори и оформяне на цялата документация, строежът започва. Възложен е на колектива на фирма „Алпина”, собственост на Руси Босилков – племенник на блажения Евгени Босилков.
Историята на изградения с любов и упоритост Божи храм…
За съжаление трудностите започват още в самото начало. Сондажът на земните пластове показва,че почвата е нестабилна, затова се налагат сериозни промени в първоначалния проект. Изкопната дейност поема да извърши фирмата на братя Павлови от село Асеново „Павлови ИСЕ” безплатно, като дарение за църквата. Това е един наистина скъп жест, защото помощта им е не само материална, но и морална, давайки пример за щедрост и родолюбие. Новите обстоятелства налагат сериозни промени. Основите трябва да бъдат изкопани по-надълбоко и подсилени с допълнително бетон, скъсаната при изкопната дейност тръба трябва да бъде преместена, а водата, изпълнила трапа – изпомпена. Това забавя и прекъсва строежа за няколко месеца, тъй като настъпват студени зимни дни и отливането на бетонната плоча е невъзможно.
През февруари 2002 г. е отлята бетонната плоча в кота нула, на основата на църквата с площ 450 кв. метра. С тази кота нула започва изграждането на подземния етаж, който включва гараж, два салона и стаи за пасторална дейност.
И тъй като традицията повелява в близост до храма да е енорийският дом, почти едновременно с изграждането на църквата започва и неговият строеж. Енорийският дом е триетажен със 159 кв. м жилищна площ, архитектурно е свързан с храма с вътрешни коридори и стълби. Това мащабно строителство, с което ще се решат изцяло църковните проблеми изисква огромни средства, които се осигуряват предимно от дарения на католически организации и фондации.
В процеса на работа се явяват много недоразумения между строителната фирма и църковната управа. Има съмнения за злоупотреби с парични средства, които довеждат до нови експертизи, проверки, оценки, а накрая и до съдебни дела. Въпросът възниква след като преведените средства се оказват недостатъчни за строежа на църквата и енорийския дом. По думите на техническия ръководител на обекта Николай Марков всичко е честно и почтено, а документацията за всички разходи – изрядна.
Тези неприятности довеждат и до някои персонални промени – преместването на отец Анджело Джорджета. Плевенските католици посрещат с голямо негодувание настъпилата промяна, като започват да събират подписи, пишат писма и изказват открито своето недоволство пред епископа в Русе. След отец Анджело идват двама свещеника, но те не се задържат дълго. В историята на църквата значима роля играе пристигналият по-късно в Плевен отец Станислав Жемински – поляк по народност.
Той е изпратен от Францисканския католически орден, известен с широката си проповедническа и благотворителна дейност в целия свят и който има дълбоки корени в историята на католическото движение в България.
Отец Станислав намира твърде сложна обстановка в енорията, свързана най-вече със строежа на църквата. Когато пристига в Плевен, грубият строеж на храма и енорийския дом е завършен, като е направена и вътрешната мазилка на стените. Неприятностите със строежа започват преди неговото идване, но на него се пада участта бързо да се ориентира в неприятната обстановка на водене на дела. Отношенията между църковната управа и фирма „Алпина” стигат дотам, че договорът се прекратява и строежът се поверява на фирма „Лазарета”. След почти година и половина застой работата, под ръководството отец Станислав, тръгва с по-бързи темпове.
През месец август 2005 г. от Полша пристига като помощник на енорийския свещеник отец Ярослав Барткиевич, също поляк. За него това е първата енория, в която започва пасторалната си дейност. Той е млад, образован и ентусиазиран, не щади сили, за да бъде максимално полезен на също така младата енория. Отец Ярослав бързо се приспособява към новата обстановка, сближава се с хората и научава българския език.
Двамата с отец Станислав са в постоянно движение, защото обслужват две енории – Плевен и Асеново. Едновременно с това напредва и строежът. Прави се изолация на цялата църква, външна мазилка, водна инсталация и канализация. Грубият строеж е завършен, но на свещениците се пада нелеката задача да довършат многото помещения на двете сгради – боядисване, електрифициране, подово покритие, оформяне на терена пред църквата, обзавеждане, украса и безброй други работи. Понякога трудностите са толкова големи, че изглеждат почти непреодолими – бюрократични спънки, липса на достатъчно средства, не спазени договори и др., а заедно с това се върши и нужната пастирска дейност. Въпреки, че са млади и без особен опит, двамата свещеници, а после и сам отец Станислав преодоляват всички трудности.
Първият енорийски празник в новата църква се провежда на 13 май 2006 г. в твърде необичайна обстановка на недовършения строеж– помещение без врати и прозорци, стои се на течение, но въпреки това настроението е празнично, тъй като се възлагат го-леми надежди на новия храм като център, който да продължи да обединява общността. Затова и нетърпението на свещеници и миряни е голямо.
Строежът на енорийския дом изпреварва с градежа си и той е готов преди църквата. Неговото откриване и освещаване се извършва тържествено на 28 октомври 2007 г. Той представлява масивна триетажна сграда. На първия етаж е разположен обширен параклис, използван за литургии преди да бъде завършена църквата. Другите два етажа са обзаведени като енорийски дом с необходимите за целта помещения – кухня, трапезария, спални помещения, библиотека, хол и канцелария. Енорийският дом носи името на Блажени Йоан Дънс Скот – защитник на Непорочното зачатие и пример за всеотдайна служба на вярата и Бога.
На официалната церемония по освещаването присъстват важни гости от Рим и Варшава, представители на католическите църкви от Полша и Чехия, посланика и консула на република Полша у нас, кметът на община Плевен – Найден Зеленогорски, гости от православната църква, представители на други католически енории от страната. Получена е специалната благословия от папа Бенедикт XVI и поздрав от папския нунций в България. След освещаването на енорийския дом цялата църковна дейност се прехвърля тук и сградата на ул. „Георги Кочев“ се освобождава, като остава собственост на църквата.
На 26.02.2007 г. от Рим в Плевенската енория пристига Главният настоятел на Францисканския орден отец Йоахим Гермек. Той за първи път е в България и посещението му е знак на внимание към младата енория.
До завършването на храма обаче ще минат още четири години. Той е проектиран и завършен като един от най – големите в България. Разположен върху обща разгъната площ от около 1100 кв. м. Новият храм и енорийският дом имат не само модерна визия, но отговарят на всички изисквания за пълноценна работа.
Във всеки детайл при градежа на храма, като се за-почне от основите на сградата, положени във формата на кръст, колоните, до прозорците и централната входна врата, има символика. Погледнат отгоре, той също има формата на латински кръст. Храмът съчетава в себе си както новото и модерното, така и старите традиции, под-държани от канона. Модерната архитектура, липсата на всякакви фасадни елементи, които да внушават на вярващите страх божи, топлите и наситени цветове, както и прелестната градина привличат млади и стари, защото създават у тях чувство на уют.
Храмът буди любопитство със своята нетипична архитектура и затова всеки иска да влезе, за да го разгледа. Няколко стъпала водят към масивната дървена врата на храма. В дясно, в преддверието, се намира канцеларията на енорийския свещеник. В него благодарение на отците, е събрана и подредена библиотека с ценни книги, както богословски по съдържание, така също философски и исторически, преобладаващите от които са от историята на България. В лявата страна на преддверието, извита стълба води към балкона, където се разполагат хористите и е поставен електронният орган, придобивка от малко повече от една година. На стените в преддверието, с бронзови букви на мраморни плочи, в знак на благодарност са изписани имената на дарителите.
Когато човек влезе в църквата попада в друга реалност, далеч от динамиката, шума и тревожността на глобалния свят. Топлите и светли тонове на стените и витражите, просторността на помещението и семплата, но изискана украса внасят успокоение и хармоничност у човешката душа. Това е и целта на внушението – общение с християнския Бог и смирение.
На олтарната стена е разположена скулптурната композиция, която носи името на католическата енория в Плевен – „Дева Мария от Фатима“. В основата на скулптурата се раз-полагат и три детски фигури. Композицията изобразява стремление към Дева Мария, небето и светлината. Нейният автор, скулпторът проф. Кирил Мескин споделя, че точно затова е избрал като мате-риал белия мрамор от Прилеп, Македония. Той символизира чистотата, непорочността на Дева Мария и с него струи светлина от небето, а дечицата са устремени към нея. Момчето е обърнато към себе си, към земята; сестричето е като ангелче и гледа към небето; другата фигура на момиченце е разположена най-високо и е връзката между земята и небето, споделя още авторът. Внушителният ансамбъл изразява смиреност, святост и мъдрост. Той красиво оформя олтарът и умело се съчетава с общия интериор.
С общите усилия на енориаши като Франц Босилков, Петър Калонкин, братя Павлови от с. Асеново, теренът пред църквата постепенно се превръща в красива градина. Отново с доброволен труд се засаждат дръвчета, храсти и цветя, озеленява се свободната площ, която редовно се полива и коси. Днес градината е кът за отмора и с красотата си дооформя целия храмов комплекс. Красивата централна фасада във формата на полудъга, цветът на външната мазилка в наситен бриков и резедав цвят, белите мраморни стъпала и зеленината на градината се съчетават и образуват един забележителен и неповторим ансамбъл.
Във вътрешността на храма е отделено място за палене на свещи, които не се продават, а всеки посетител по собствено желание дарява сума в специална дарителница. Храмовото помещение се изпълва с характерните за всеки католически храм дървени скамейки за енориашите. В издадената част на олтара се намира катедрата от която се ръководят литургиите.
Стените на страничните капели са из-рисувани с прекрасни стенописи. Първият, който е осветен празнично на 17 май 2014 г., е посветен на папа Йоан XXIII и на папа Йоан Павел II. Изрисувани са от художника Атанас Атанасов, който споделя в интервю, че е православен, но не вижда голяма разлика и причини за разделението на християните на католици и православни.
Вторият стенопис е разположен в ля-вата капела на църквата. Той представя образите на Непорочното Зачатие на Св. Дева Мария, Св. Франциск и Св. Йоан Дънс Скот и се намира точно срещу стенописа на Св. Йоан Павел II и Св. Йоан XXIII. Новият стенопис е осветен на 4 октомври 2014 г., когато Католическата църква чества празника на Свети Франицск от Асизи – един от най-прославените светци в католическия свят, живял в края на XII век и умира през 1226 г. Той е основател на Францисканския орден, който има мисии във всички континенти по света, както и в България – в град Раковски и в Плевен. Освещаването се извършва от архиепископ Януш Болонек – бивш папски нунций в България, заедно с епископа на Никополската епархия Петко Христов. В началото на светата литургия, енорийският свещеник отец Ярослав под-нася встъпителни думи за Св. Франциск и поздравява с „Добре дошли” официалните лица, всички присъстващи и гости дошли на празника. Специални поздравления отец Ярослав отправя към художника Атанас Атанасов, изписал новите стенописи в плевенската църква и оперната прима Добрина Икономова, която изнася концерт след месата, като изпълнява няколко варианта на „Аве Мария”.
Интерес предизвиква проповедта на архиепископ Януш Болонек, в която той разказва важни и интересни моменти от живота и делото на Чудотвореца от Асизи, „най-възхитителният и най-обичаният Светец по целия свят”. „За никой друг Светец, каза монсеньор Болонек, не са написани толкова много книги за аскетичния му живот, толкова повести и статии. За никой друг Светец не са се снимали толкова филми, както за Бедняка от Асизи. Той се е превърнал в изключителен обект на изящните изкуства, особено на живописта и скулптурата.” По-нататък архиепископът топло поздравява отците францисканци в Плевенската енория, които поддържат жив духа на францисканското братство и неугасващ пламъка на ревността към Божиите дела, характерен за Св. Франциск. Архиепископът завършва, като определя Чудотвореца от Асизи за покровител на еколозите и на всички, които уважават и се възхищават от Божието Творение.
Животът в църквата започва да кипи години преди нейното окончателно завършване. Първата литургия, както вече се спомена, в недовършената църква е през 2006 г. Откриването на църквата и нейното освещаване става на 18 декември 2011 г. Стенописите са изработени и осветени през 2014 г., а и до днес не спират довършителните работи.
Откриването на църквата в края на 2011г. е дълго и чакано събитие в живота на католическата общност не само в града. На тържеството присъстват много енориаши и видни гости от цялата страна и чужбина. Тук е и кметът на града и представители на другите религиозни общности. Миряните, заедно с отец Станислав посрещат гостите и споделят с тях осъществяването на дългогодишната им мечта – да имат своя църква. Монсеньор Петко Христов, заедно с други свещеници, отслужва специален ритуал по освещаването на Божия храм. Най-напред той освещава водата, с която поръсва олтара и стените на църквата. Следва обредът за помазване на жертвения олтар с осветен елей на пет места, символизиращи петте Христови рани, с който църквата се посвещава на християнския култ. Благоуханието и дима на разпаления тамян, изпълнил храма, е символ на жертвоприношението на Христос и реалното му присъствие между хората.
Епископът, още в началото прочита кратка история на Плевенската енория от раждането на идеята за построяване на храм до сегашния момент на осъществяване на проекта. Накрая призовава вярващите „да се грижат за своя Божи храм и за своята общност за да израства тя в любовта и вярата, да става все по-многочислена и единна и остави своя отпечатък за доброто на Плевен и плевенчани”.
Плевенският католически храм и енорийският дом са осъществени с безкористните дарения на различни фондации, дружества и частни лица. Местните католици внасят също своята лепта в осъществяването на общото дело.
Църквата „Дева Мария от Фатима” е съградена и е жива благодарение на присъствието, вярата и привързаността на обикновените енориаши към нея. Това се доказва от борбата, която водят и от всички трудности, които преодоляват, за да имат свой храм, в който се самоопределят като общност. Тяхното желание е не само да съхранят вярата за себе си, но и да я предадат на следващото поколение. Те следват житейската мъдрост, предадена им от дедите: човек без всичко друго може, но не и без вяра.
Голяма заслуга за активния живот в храма и увеличаването на вярващите имат католическите свещеници. Те работят много упорито и всеотдайно, изцяло посветени на мисията, която дава смисъл на живота им. Освен това са добре образовани, инициативни, отворени към новото и общителни с хората. В Плевенската енория работят отец Ярослав и отец Венцислав Николов.
Храмът “Дева Мария от Фатима” и неговите енориаши с дела в доказване на малката общност
За този кратък период от съществуването на храма се осъществяват много инициативи. Плевенската църква и католическата общност не са откъснати от духовно-културния, обществения и политическия живот в града, страната и дори в света. Своевременно се реагира и показва, както отношение, така и съпричастност към важни събитията от световен и регионален мащаб. С вяра, доста усилия и разнообразни форми на работа отец Станислав и отец Ярослав успяват да привлекат доста млади хора, които образуват едно дейно ядро, което е винаги в тяхна помощ.
В своята дейност и църковна политика отците от Ордена на францисканците-конвентуалци се съобразяват с постулатите на духовната си организацията. Акцентите в тяхната работа са: създаване на жизнеспособна църковна общност; силно и радостно присъствие между хората; истинска среща с ближния, особено по време на тайнството изповед и евхаристия; благотворителна и културно-научна дейност според нуждите на средата; грижа за младежите.
На първо място в дейността на храма трябва да се постави проповядването на християнската наука, на христовото учение. Тук се извършват още кръщенета и венчавки, причастия, правят се по-мени и други типични за християнството обреди. „Основната дейност не може да бъде друга освен поддържане на вярата и възпитание на младите в християнските ценности и добродетели“ – са думи от разговора ни с отец Ярослав.
За тази цел редовно се извършват литургии в определените за тях часове. В църквата се организират различни форми за катехизиране на възрастни и възпитание във вярата, които са типични за всички католици в България. Всеки, според желанията и интересите си може да се включи в една или повече от тези групи и общности.
Особено тържествено е в църквата по време на големите християнски празници, на храмовия празник или при посещение на високопоставени духовници. Тогава в храма се събират много хора, тъй като поканата е към всички плевенчани, независимо от тяхното вероизповедание. В църквата идват и студенти на Медицинския университет в града, които са от страни в Азия и Африка, където по-голямата част от християните са с католическа деноминация. Последното превръща църквата „Дева Мария от Фатима” в богата на различни култури енория.
С всеотдайната си работа, пример и поведение по време на службата, свещениците допринасят за тържествената обстановка и привличането на хората. В допълнение към това са проповедите на разбираем, жив български език, богатата украса с икони, статуи и много свежи цветя, песнопенията на хора и музикалния съпровод на органа, инструмент характерен за католическите църкви.
В църквата общността на католиците се чувства единна и се проявяват характерните й черти. По този въпрос А. Владимирова разсъждава така: „В ежедневието бих казала, че почти не се забелязва характерна общност на католиците. Но в църковния живот тя съществува. Например когато има много болен човек в „общността” се организира специална литургия и всички се молят за здравето му. Също така по време на месата свещеникът обявява, че близките желаят да се помолят за здраве или за успех, за късмет на еди кой си и всички се молят. След приключването ѝ, особено в неделните дни, свещеникът излиза пред църквата и разговаря с хората. Ако е някакъв специален празник, всички задължително си честитят празника и по този начин се създават контакти, както между енориашите, така и между тях и свещеника. Обикновено той познава или се стреми да опознае всички”.
В енорията се организират излети и екскурзии до исторически обекти или природни забележителности, предимно за младежите, с образователно - възпитателна цел. Пример за това са екскурзиите до Средновековната крепост в Ловеч, до Старосел- с разглеждане на прочутата тракийска гробница, до музея на Васил Левски в Карлово. Проведените спортни срещи сред природата, на чист въздух, в околностите на града приучват към здравословен начин на живот.
Друга част от дейността на църквата са типичните за католицизма поклоннически екскурзии, организирани до Лурд – Франция, до свети места в Полша и Румъния, при които се опознава бита и културата на други народи. На аудиенция с папа Бенедикт ХVІ през ноември 2005 г. двамата отци – Станислав и Ярослав – показват проект на църквата, която в момента се изгражда.
Храмът днес е не само духовен, но и културен център, тъй като в него се изнасят лекции на различна тематика, както с религиозен, така и с общообразователен характер. В богатия на зали енорийски дом се провеждат обучения по народни танци, чужди езици – английски, италиански, полски, според интересите и желанията на енориашите. Достъп до тези обучения имат не само християните католици, но и всички граждани на града.
Друга дейност, с която много се гордеят свещениците, е организирането на концерти в храма, за което си сътрудничат много успешно с Плевенска филхармония и общинския хор „Гена Димитрова”. Притежаването на електронен орган и обстановката в храма предполага и предразполага за концерти, посветени на класическата християнска музика. Посетителят може да се наслади на прекрасните творби с религиозен характер от Бах, Чайковски, Шуберт, да послуша популярни оперни мелодии в изпълнение на тримата плевен-ски тенори. Тези концерти се приемат много добре от плевенските граждани, според отец Ярослав и са за всички, независимо от тяхното вероизповедание. Стремежът му е тези музикални събития да продължат и да се реализират всеки месец като още една възможност за потапяне в света на духовното. В този дух и с подобно предназначение са организираните „Вечери на поезията“, които издигат авторитета на църквата и укрепват връзките й с плевенската културна общественост.
Друга посока в дейността на църквата е благотворителността. Тази нейна социална функция се осъществява съвместно с „Каритас България” – организация, създадена с решение на Епископската конференция на Католическата Църква в България, която осъществява дейности в подкрепа на уязвими групи от хора в нашето общество. В Плевен „Каритас” и католическата църква раздават трайни хранителни продукти и дрехи по списък на нуждаещи се, картотекирани в Общината. Те подпомагат семействата на болни хора, инвалиди или социално слаби. Даренията се раздават не само на католици, а на всички нуждаещи се.
Група католици от различни възрасти, по собствена инициатива създават трайни приятелски отношения с Дом за деца в неравностойно положение от Пордим и Згалево (Плевенско). Те посещават редовно тези деца и взаимно си доставят радост един на друг, доколкото им позволяват силите и възможностите. Ето оценката на една от участничките в групата: „След всяка среща с тези деца ние се прибираме в домовете си като пречистени. Това е едно велико и невероятно преживяване, което бих препоръчала на всеки човек“.
Свещениците се опитват да спечелят младите хора за доброволчески акции – почистване, поддържане на градинки, помощ и събиране на дарения за бедни хора. Така те създават между младежите нови приятелства и развиват у тях социални умения. В тази посока работят и с администрацията на Затвора в Плевен, опитвайки се да подпомогнат трудния процес на превъзпитанието на лишените от свобода.
Ревностно работят и с хора изпаднали в някаква зависимост, като алкохолици и наркомани. Алкохолиците сами идват при тях и търсят помощ, а за наркоманите обикновено се обаждат родители или близки. Водят и т. нар. духовни разговори с хора, които имат здравословни, семейни и др. проблеми. „Подаваме ръка на всеки, който ни потърси за съвет и помощ” – споделя отец Ярослав.
Плевенската църква е свързана с обществения и политическия живот в града, в страната и в света. Реагира и показва съпричастност към събития, които вълнуват, както народа ни, така и световната общественост. Пример за това е отслужването на молебени за мир в целия свят, в отговор на разпалените днес многобройните огнища на конфликти, които носят големи страданията на хората. Молебен, преди години, се прави за спасяването на несправедливо осъдените български медицински сестри в Ли-бия. В проповедите си свещениците подчертават, че светът трябва да се промени към по-добро, а за да се осъществи това, всеки човек трябва да започне от себе си. На среща с папа Йоан Павел ІІ в Пловдив при неговото посещение в България през 2002 г., делегация на Плевенската енория поднася от името на католическата общност почитания и благодарности за неговата огромна миротворна дейност. По повод смъртта му през 2005 г. в храма е отслужена траурна литургия, на която присъстват кмета на града, журналисти и граждани, които изказват съболезнования, а група енориаши заедно със свещениците, присъстват на погребението в Рим.
Плевенската енория поддържа приятелски връзки и си сътрудничи с другите католически енории в страната. Група младежи от Плевенска енория, заедно с отец Ярослав, присъстват на тържество в гр. Раковски и донасят оттам статуята на Дева Мария и голяма икона на Милосърдния Исус. Днес тези дарове заемат видно място в храма, от двете страни на олтара. Пред красивата статуя на Дева Мария винаги има свежи цветя.
Отците от Плевенската енория оказват необходимото внимание на средствата за масова комуникация, за да популяризират своята дейност. Самите те издават брошури, свързани с живота в енорията, които представят чествания на големи християнски празници, други – запознават енориашите със значението на религиозните традиции, отпечатват се поучителни разкази и забавни страници за малките. Началото е поставено от отец Анджело с бюлетините „Нашият живот” и „Заедно” и продължено от отците Станислав и Ярослав. Те сътрудничат с журналисти от плевенските вестници и с кореспондента на радио „Ватикана”. Плевенската енория през 2007 г. издава книгата „Св. Антон от Падуа – чудотворец. Живот и набожност.”
През 2016 г. предстои празнично отбелязване на 20-годишнината от създаването на енорията в Плевен, а през 2017 г. – 100 години от явлението във Фатима, във връзка с което храмът ще бъде обявен за светилище, т.е. място за поклонение, място където Бог дарява своята благодат. В процеса на подготовка е издаден луксозен Молитвеник с встъпително слово на Никополския епископ Петко Христов. Книгата е с над 340 страници, които съдържат кратък катехизис, всекидневни молитви, молитви за застъпничеството на Дева Мария, молитви в чест на светците, молитви за различни обстоятелства в живота на християните.
В своя храм енориашите на младата Плевенска енория намират мястото, където да поддържат християнския си дух, да се обединяват и развиват като специфична българска общност. Тази общност се отличава не само със силата на вярата си, но и с народопсихологическия си облик, изграден до голяма степен в резките превратности на преживяното от тях минало. Днес те са благодарни на съдбата, че имат свой храм, тяхно лично дело и се гордеят с него. Доказателство за отношение към храма са думите на една жена от най-дейните в енорията: „Аз обичам моята църква и моите свещеници, защото те ме научиха на толерантност, търпимост и вяра, а това са ценности, които са от изключителна важност в живота на всеки човек.“
Ударът идва с установяването на комунистическия режим в България след Втората световна война. Този път българите-католици са парализирани от безцеремонните методи на новата власт; принудени са да се подчинят на обстоятелствата. Донякъде това правят само външно, но факт е, че религиозният живот, който поддържа специфичната им култура, е сериозно разстроен. В съзнанието на по-възрастните поколения се запазва историческият спомен за изстрадано минало, вяра, обичаи и традиции. Загубата е за младото поколение, което израства в условията на атеизъм. Изтънялата връзка на приемственост между стари и млади означава и прекъсване, загуба на една от българските другости (същности) – католическият вариант на българската култура.
Възможност за връщане на общностната идентичност създава времето след 1989 година със смяната на политическата система и дадената истинска свобода на вероизповеданията. Съхранената историческа памет на възрастното поколение е в основата на мотивираните действия за изграждането на храм в големия град, където католическата общност е нараснала, поради социално-икономическите процеси от предходния период. Отново инициативата е подета от католическите свещеници, които застават начело на поредната борба за правото да съществува културно-религиозната общност на българите-католици. В процеса на осъществяване на идеята се възкресяват най-ценните качества на общността – вяра в правотата на делото и успеха, целеустременост, упоритост, трудолюбие, чувство за общност. Към благоприятните фактори е и положителното отношение и съдействие на местната власт, дарителството и помощта на други католически организации.
Като резултати, макар и след доста преодолени трудности, в град Плевен се появяват нова католическа енория, енорийски дом и нов католически храм с интересна и приковаваща вниманието архитектура. Така, с извоюваната възможност да поддържат религиозно-културния си живот, българите-католици отново могат да се развиват като българска общност със своите специфични черти.
Католическите свещеници работят за привличането на младите хора, защото осъзнават, че решаването на проблема за построяването на храм не означава решаването на другия проблем – за бъдещето на общността. Затова следващото предизвикателство е за приемствеността, за предаването на вярата и културата на потомците на застаряващата католическа общност. И вероятно разнообразните методи за въздействие, които използват, енергичността, с която действат и толерантността в общуването, ще дадат своя положителен резултат. Българската култура би обедняла, ако се загуби един от вариантите на нейните разнообразни същности. Плевен е новото ни Марино светилище.
автор: Светлана Бочева
Плевен, 2015 г.