Летописна книга на католическа църква „Дева Мария от Фатима“

 

 

Повечето от католиците в град Плевен са преселници от околните села – Асеново, град Белене, село Ореш, село Малчика, село Трънчовица, Гостиля, Драгомирово, Бърдарски геран. Те са големи католически центрове с богато историческо минало, традиции и обичаи.

Католиците от село Ореш, Малчика, Белене  и Трънчовица са автохтони, т.е. местни коренни жители, а Асеново, Бърдарски геран, Гостиля и Драгомирово са населени с така наречените банатски католици. След Чипровското въстание те се преселват в Румъния и Австро-Унгария, живеят дълги години там, приемат тамошните бит и култура и се връщат у нас едва след Освобождението.

Двете големи католически общности имат много различия в бита, традициите и начина на труд, но ги обединява вярата, която е една и съща.

И днес в плевенската църква енориашите са именно от тези села, а разликите отдавна са се заличили.

При наличието на такъв голям брой католическо население в града е необясним факта, че тук няма не само църква, а дори един обикновен параклис, в който да се провеждат Литургии поне за големите празници. Някои обясняват това с факта, че броят на католиците в града рязко нараства едва след 9.ІХ.1944 година, когато през 60-те и 70-те години жителите на тези села, поради социални, икономически и други причини, масово се преселват в най-близкия голям град, в случая – град Плевен. Градът им предлага не само работа, но и по-добри битови условия за живот и възможност за професионална реализация. Те идват със своята вяра и религиозни традиции, но в онези години да се поставя въпрос за изграждане на църква, и то католическа, е немислимо. И без това църквата е  подложена на тежки изпитания, от които едвам оцелява. При тези обстоятелства възрастните продължават да спазват някак традициите, поне срещу големите празници, в домашна обстановка, но младите израстват некръщавани, без църковен брак и каквито и да било религиозни познания. Те не са нито католици, нито православни или мюсюлмани – те са без всякаква вяра.

И така до 1989 година, когато настъпват политически промени, които създават реална предпоставка да се даде истинска свобода на църковното вероизповедание, а не само такава на книга, защото де факто църквата по закон никога не е била забранена – но на дело! Пред плевенската католическа общност се създава реална възможност да се помисли за издирването и обединението на католиците в града и най-вече да се постави пред Епархията въпроса за издигането на храм, който за тях е жизнена необходимост.

През 1994 година отец Йосиф Минчев, родом от град Белене, свещеник в село Гостиля, взема изключително важно решение, като поема инициативата да обедини всички католици, живеещи в град Плевен в „Клуб-дружество на католиците“. За целта той взема съгласието на монсеньор Самуил Джудрин /вече покойник/, епископ на Никополската Епархия със седалище в град Русе.

Своята идея споделя с католиците от Плевен – Катерина Янчин, Франц Босилков, Димитър Иванов, Юлия Калинин и майка й - Магдалена Калинин и други. Ентусиазирани те тръгват да събират подписи от познати католици, живеещи в града. На първо време успяват да съберат към 50-60 подписа, но списъкът непрекъснато се допълва с нови членове в Клуба. Мнозина от членовете посрещат с известно недоверие идеята за построяване на католически храм в града, имайки предвид трудните преходни години и огромните средства, нужни за осъществяването на такъв мащабен проект. Това обаче не отчайва пионерите на тази идея, начело с отец Й. Минчев, които решават да проведат първото учредително събрание на 17.ІІІ.1994 година в закусвалнята на Наркооп /до ресторант „Будапеща“/ от 18 ч.

На първата сбирка, организирана от Димитър Иванов и отговорничка Ил. Пеева, присъстват общо 19 души:

1. Отец Йосиф Минчев
2. Катерина Павлова
3. Мария Павлова
4. Мария Йосифова
5. Франц Босилков
6. Петра Мишева
7. Юлия Калинин
8. Георги Русинов
9. Величко Дихонов
10. Мария Йозова
11. Николайка Атанасова
12. Здравко Йозов
13. Иван Бобойчев
14. Михаил Чочев
15. Веселин Велчев
16. Екатерина Ранкова
17. Петър Карлов
18. Любен Босилков
19. Димитър Иванов

Събранието се ръководи от отец Йосиф Минчев, който изяснява целите и задачите на новосъздаденото дружество, което назовават на името на големия родолюбец, организатор, теолог и роден дипломат марцианополски архиепископ Петър Парчевич от град Чипровци. За председател избират Димитър Иванов. Събранието взема две решения:

а/ Да продължи работата по издирване на други католици в града, които да бъдат поканени да присъстват на следващите сбирки;

б/ Сбирките да се провеждат всеки последен четвъртък от месеца.

На излизане разговорите продължават, а отец Й. Минчев подхвърля фразата: „Искрата е запалена!“ – думи, които се оказват пророчески, защото искрата  наистина се разгаря в пламък, който довежда до действителните резултати – осъществяване на една вековна мечта с построяването на католически храм.

Въодушевени от идеята, членовете на новоучредения клуб „Петър Парчевич“ без да жалят сили и средства звънят от собствените си телефони, издирват други католици и персонално ги канят да присъстват на следващите сбирки. Николайка Атанасова, Франц Босилков и останалите от учредителния комитет не само канят новооткритите, но и ги убеждават, вдъхват им вяра в трудното начинание, което все пак не е непреодолимо.

Първите сбирки се провеждат на различни места – във физкултурния салон на Спортната гимназия чрез съдействието на Величко Дихонов, учител в същото училище, а също и в други клубове. Местата обаче са неудобни, отдалечени и това ограничава броя на присъстващите. На тези сбирки неизменно присъстват Й. Минчев и инженер Д. Иванов като секретар, а Мария Йозова е избрана за протоколчик. Налага се да се събира минимален членски внос за плащане наема на клубовете.

На една от сбирките през месец октомври 1994 година присъстващите биват приятно изненадани от неочакваното посещение на епископ монсеньор  С. Джундрин и младия отец Ремо Гамбакорта, наскоро пристигнал от Италия, енорист от с. Малчика, и отец Винченцио Спагоне от град Русе. На тази сбирка монсеньор Джундрин възлага задача на отец Ремо да отслужва един път месечно литургии – първи във вековната история на града.

Тъй като не успяват да осигурят помещение, първата литургия се провежда на 20 юли 1996 година в жилището на Катерина Янчин в квартал „Сторгозия“ при необичайна обстановка и в присъствието на ограничен брой хора. На тази първа литургия отец Ремо сравнява малката група присъстващи с житното зърно и хлебния квас от Евангелието и пожелава тази малка група да се уголеми и прерасне в голяма католическа общност в града, който е център на регион с най-многобройно католическо население в Северна България – Никополска Епархия.

Тази първа литургия, горещо подкрепяна от членовете на клуба, изиграва решаваща роля за осъществяването на главната цел – построяване на храм. Макар и при големи неудобства, тези литургии продължават да се провеждат всеки  път в различни частни домове – на Николайка Атанасова, Мария Гашпарова, Катерина Янчин и други от отец Ремо, а понякога и от отец Фортурато Грасели.

Дейността на групата се разширява. Отец Минчев редовно доставя вестник „Истина“, а Мишо Драгоданов го разпространява по домовете.

След това твърде неудобно странстване, доцент Иван Стоянов издейства ползването на клуба на улица „Раковски“ за по-продължително време. За обогатяване и придаване на по-религиозен и празничен вид на обстановката, той подарява икона на Дева Мария, завещана от майка му.

Отец Ремо, млад, ентусиазиран свещеник, освен че обслужва енориите в село Малчика и село Трънчовица, водеи жени от село Малчика, монахини от Царев брод, които с молитвите и песните си превръщат безличния клуб в религиозен храм. Нека не забравяме, че повечето местни католици не знаят нито молитви, нито песни, защото отдавна са скъсали с Църквата, а по-младите изобщо не са я посещавали.

Междувременно все повече католици в града научават, че в Плевен идват свещеници и се отслужват Литургии. Броят на присъстващите осезаемо нараства.

По случай 80-годишнината от явлението на Дева Мария в Фатима пред трите пастирчета, в салона е донесена нейната статуя, благословена от негово светейшество папа Йоан Павел ІІ. Тази статуя беше носена за поклонение по всички Енории в страната, а дори и по частни домове. За плевенчани това е голямо и вълнуващо събитие.

За всички обаче е ясно, че ползването за църковна дейност на различни салони, клубове и частни домове създава много неудобства, а и липсва специфична обстановка църковни атрибути, украса и атмосфера за пълноценна дейност. Въпросът за осигуряване на подходящо помещение вече е назрял и не търпи повече отлагане.

Новият епископ на Никополската епархия - монсеньор Петко Христов - взема присърце нуждата на плевенчани и задвижва въпроса, като закупва помещения в жилищен блок на улица „Георги Кочев“ 67. Постройката е на пет етажа, но църквата закупва  три. Първият, приземен етаж, е обзаведен като параклис, в който се провеждат литургиите, а по-малката стая служи за изповедалня. Вторият етаж е пригоден за провеждане на катехизис, пасторална дейност, сбирки и други, а третият - за енорийски дом.

През коледните празници на 1997 година монсеньор П. Христов на литургийна служба официално обявява новосъздадената общност за Енория, която ще носи името на „Дева Мария от Фатима“. Той говори как в далечната 1917 година, когато светът е обхванат от кървави войни, там - в землището на малкото селце Фатима - Португалия, пресветата Дева Мария се явява шест пъти пред трите малки овчарчета - Лусия, Жасмина и Франциск. Тя се появява като „прелестна светлина, като сияйно кълбо“ и казва на слисаните деца, че е Божията майка и им разкрива важни въпроси, отнасящи се за цялото човечество. Мария живее в небето, но не забравя земята и се чувства майка на всеки човек.

При поклонничеството си през 1996 година във Фатима монсеньор Христов дава обет, че първата Енория, която се обяви в Епархията, ще бъде кръстена с това име и отстоява.

Днес Енорията и църквата носят името на светата „Дева от Фатима“. Най-после, на 31 май 1998 година, в присъствието на отец Лучано – Провинциал на отците пасионисти, на отец Фернандо Таконе от Италия и енористите Ремо, Фортунато, Марко - монсеньор Петко Христов -  както Исус изпраща сред хората своите ученици да проповядват словото Божие, представя пред плевенската католическа общност младия свещеник – италианец – Анджело Джорджета за енорийски свещеник в Плевенската католическа църква „Дева Мария от Фатима“ и църквата в село Гостиля. Плевенчани го посрещат повече от радушно. И има защо! За тях това е първият им постоянен свещеник, в първата в града католическа църква и най-млада енория в страната.

Отец Анджело е роден на 6.ІІІ.1966 година в Монтемитро – селище в Кабанско – Италия с хърватско население, дошло от Балканския полуостров през ХVІ век, прогонено от турски гнет и говорещо славянски език.

От 1976 до 1985 година учи в строително училище, а през 1987-88 година отбива военната си служба. През същата година започва изпитанието на пасионисткия живот в Реканати и след годината на послушничеството – на 15.ІХ.1990 година дава монашеския си обет в Конгрегацията на пасионистите в Мариконе, град Рим. През 1992 година защитава дипломната си работа по философия, а през 1995 година по богословие в Папския университет „Антониум“ – град Рим. На 20.ІV.1996 година е ръкоположен за свещеник в светилището на Свети Габриел на Прескърбната. През 1997 година получава лиценз „източни науки“ в Папския институт в град Рим. От 1997 до 2003 година изпълнява пасторалната си служба като мисионер в Северна България, в старата, с богато историческо минало Никополска Епархия.

Отец Анджело приема присърце новите си задължения, а те не са никак малко. Наистина отец Ремо и другите приходящи свещеници слагат трудното начало, но при необичайните условия, при които работят – липса не само на църква, но и на постоянно помещение и всичко необходимо за провеждане на пълноценна пасторална дейност, те нямат възможност да привлекат повече енориаши и да изградят за този кратък срок някакви традиции сред хора, които не са имали възможност години наред да изповядат вярата си.

Плевенските католици са благодарни на отец Ремо Гамбакорта, който устоява на всички трудности – постоянно пътуване, обслужване на две-три енории, работа в Плевен в студени, неуютни и необзаведени за целта помещения. При тези условия той работи повече от две години.

Отец Анджело продължава неговата работа, стремейки се да привлече все повече енориаши и то най-вече деца и младежи, с които умее да контактува непринудено, да ги заинтригува с подходящи игри и занимания. Той успява за кратко време да превърне църквата в притегателно място за стари и млади, които се стремят да му помогнат с каквото могат. Една от първите му задачи е да обзаведе църковното помещение и пригоди за бъдещата религиозна дейност. Монсеньор Петко Христов закупва столове, а енориашите се включват доброволно в помощ на отец Анджело. Баба Мария Гашпарова изработва бродериите на покривките за Олтара и Амвона, баба Анка Горанова изплита дантелите, Лидия Нешкова подарява гоблена „Мадоната с трите ангела“, ушита от самата нея; Юлия Качаунова ушива подходящи дрехи на свещеника за литургиите и изработва украсата за предстоящата юбилейна 2000 година, която се очаква с най-голямо вълнение в целия свят.

Неоценима помощ на новия свещеник оказва и бившата учителка по френски език Николайка Атанасова, която е негов най-близък помощник, както в организационната работа, така и с отличното си владеене на френски и италиански език при налагащите се преводи и литературна обработка на различни материали. В помощ е и бившия учител Димитър Янков, който работи с компютъра.

Слага се началото на малък хор, в който участват най-вече жени – Мария Цилева, Анка Янкова и други, които са редовни посетители на Литургии и които знаят песните от родните си места. Често песните са придружени с музикален съпровод на хорариум в изпълнението на Мирабела, а често и на сестра Кристиана, която идва от село Ореш, за да подпомогне младата Енория и нейните първи стъпки. Плахи и неуверени в началото, хористите уеднаквяват своите гласове и песните им зазвучават все по-смело и хармонично. Обстановката става празнична и тържествена, особено по големите празници. Тогава запяват и повечето от присъстващите, давайки израз на своето въодушевление.

Разбира се, невъзможно е да се изредят имената на всички, които според възможностите си са оказали помощ на свещеника в ония първи стъпки. Винаги забързан, усмихнат и дружелюбен, той като че ли върши едновременно по няколко работи – и то е така. Около него винаги кръжат деца, които обучава на компютър, осигурява хармониум, слага началото на малка библиотека, събира старинни книги, забравени из църковните архиви, а след смъртта на отец Недялко Романов поема да обслужва и енорията „Света Троица“ в село Асеново.

По Коледа за града е истинска сензация изградената в центъра коледна пещера, обзаведена с керамични статуи на Дева Мария, малкия Исус, овчарите, които дават нагледна представа за оня необикновен момент. Всичко това се осъществява по инициатива и под ръководството на отец Анджело и с помощта на фирма „Алпина“ на Руси Босилков, същата, която изгражда новия храм.

Освен всичко това, отец Анджело се занимава и с научна дейност. Той събира исторически данни от наши и чужди библиотеки и издава две книги – „Дълбоки корени“ /2004 г./ и „Край брега“ /2006 г./. И двете са посветени на католическото движение в България. По неоспорим начин, с много исторически факти доказва дълбоките корени на католицизма в България и неговата роля и място не само в религиозния, но и в културния и обществен живот на нашия народ.

Много скоро за всички става ясно, че закупеното помещение, където се провеждат литургиите, не отговаря и не задоволява нарасналите нужди. По големите празници енориашите изпълват не само църковното помещение, а стоят прави по стъпалата до втория етаж. Единственият изход да се разреши този въпрос един път завинаги е да се построи църква, която да отговаря на всички канони и да задоволи напълно потребностите на плевенската католическа общност.

Епископа – монсеньор Петко Христов отрано разбира, че със закупуване на имота на „Георги Кочев“ не разрешава проблема за Плевен и затова още същата 1997 година започва преговори с общинските власти в града за отпускане на подходящ парцел за построяването на католически храм. С активното съдействие на епископа, отец Анджело, М. Павлова и други радетели на идеята, след дълги преговори и бюрократични спънки е определен терен в квартал „Мара Денчева“, булевард „Христо Ботев“ 180, на път към „Кайлъка“.

Денят за освещаване на първата символична копка е определен на 13 май 2001 година – патронния празник на Енорията „Дева Мария от Фатима“. Денят се превръща в радостно събитие не само за католиците, но и за целия град. След тържествената литургия в църквата, всички се отправят към определения за строеж терен. На тържеството присъстват плевенчани - католици /към 500 души/, други граждани и гости от цялата страна. Сред тях е епископ Христо Пройков – председател на Епископската конфедерация в България, епископ Игнатий, православен владика на Плевенската Епархия, кмета на града – Найден Зеленогорски, областния управител и конструктор на бъдещата църква – Милчо Илиев, министъра на земеделието Венцислав Върбанов, главния архитект на бъдещия строеж – Алексей Трифонов, свещеници от други енории, журналисти.

Епископ Петко Христов прави първата символична копка и пожелава успех на благородното начинание. Радостта на плевенчани е голяма и всички се поздравяват и снимат за спомен от този паметен ден. След официалната част, присъстващите са поканени на трапеза, специално подготвена от енориашите в чест на този голям ден. Всички знаят, че трудностите ще бъдат големи и че проектът няма да се осъществи бързо и лесно, но дълбоко вярват, че щом е сложено началото, ще има и край – рано или късно.

И наистина изглеждаше невероятно, че на това голо, тревясало и запустяло място един ден ще се издигне красив храм, но с усилията и щедростта на много хора, това стана. Още на следващия 14 май 2001 година започна почистването на терена и специалист от техническата служба на кадастъра очерта регулацията му. Специалистът Трифон Тавлинов се оказа също католик от село Трънчовица. Той с голяма радост и задоволство изпълнява задачата в най-кратък срок.

Строежът е възложен на колектива на фирма „Алпина“, собственост на Руси Босилков – племенник на блажения Евгени Босилков, към който изпитва дълбоко преклонение и известно задължение да построи този тъй дългоочакван храм. За технически ръководител е определен Николай Марков, също католик от село Трънчовица, и архитект Алексей Трифонов.

След сключване на задължителните договори и оформяне на цялата документация, строежът започва. Според архитектурния проект църквата ще бъде построена във формата на Латински кръст. Страничните фасадни стени ще бъдат изнесени по границите на парцела, а главният вход на храма ще бъде оформен като полудъга и обърнат към оземлената площ.

За съжаление трудностите и неудачите започват още в самото начало. Сондажът на земните пластове показва нестабилна и слаба почва, под която лежи твърда скала. Това налага сериозни промени в първоначалния проект. Изкопната дейност поема да извърши фирмата на братя Павлови от село Асеново „Павлови и сие“ безплатно, като дарение за църквата. Това е изключително скъп жест от тяхна страна, защото помощта е не само материална, а и морална и дава пример за родолюбие и щедрост. Те са едни от първите местни дарители, достойни потомци на своите деди.

Новите обстоятелства налагат сериозни промени - изкопаване на по-дълбоки основи /близо 4 метра/ и тяхното укрепване с допълнително количество бетон. Основите на масивната постройка трябва да легнат на здрава почва и да са стабилни, защото тежестта е огромна, а почвата нездрава /възрастни съседи си спомнят, че това място някога е било градско сметище/.

И друга неприятност спъва работата още в самото начало и забавя строежа. Неотбелязана в плана отводнителна тръба, част от дренажната мрежа, бива скъсана при изкопната работа и трапът се изпълва с вода. Налага се с помпи водата да бъде източена, а тръбата изместена на безопасно за строежа разстояние. Това забавя и прекъсва работата за няколко месеца, тъй като настъпват студени зимни дни и изливането на плочата става невъзможно.

Няма да се спираме подробно на трудностите, които неизменно съпътстват всеки такъв голям строеж, но ще подчертаем един неоспорим факт – постоянното присъствие на монсеньор Петко Христов и разбира се на отец Анджело. Това красноречиво говори за това, че строежът е от първостепенно значение и за него се полагат много усилия и влагат много средства.

През февруари 2002 година е отлята бетонната плоча в кота нула, на основата на църквата с площ 450 кв.м. С тази кота започва изграждането на подземния етаж, който включва гараж, два салона и стаи за пасторална и друга дейност в енорията – тържества, чествания по различни поводи, събрания, срещи и други.

Почти едновременно с изграждането на църквата започва и строежа на четириетажен енорийски дом със застроена 159 кв.м. жилищна площ. Храмът и енорийския дом са архитектурно свързани с вътрешни коридори и стълби, а строителството на целия комплекс се извършва едновременно.

Това мащабно строителство, с което ще се решат изцяло църковните проблеми, изисква много средства, които се осигуряват предимно от дарения на католически организации и фондации, които подпомагат с парични средства църкви, нуждаещи се от спешен ремонт и обновяване или построяване на нови там, където е крайно необходимо. А именно в Плевен е повече от нужно да се изгради такъв храм. Той, както вече подчертахме, е областен и географски център на всички католически села от Никополската епархия, които са разположени на разстояние от града на 20-30 до 70 км. Именно населението, дошло от тия села, съставя католическата общност в града. И за сравнение с други градове в Северна България тук броят на католическото население е най-голям. Така например във Варна се водят около 1000 души, в град Русе – 800, в град Търново – 200, в Добрич – 100 и т.н., а те имат ако не църква, то поне параклис, където вярващите да могат да изповядат своята религия. Може би и затова епископ Петко Христов взема присърце идеята за построяване на храм в град Плевен и направи всичко възможно да я осъществи.

В процеса на работа се явяват много недоразумения, несъгласия между строителната фирма и църковната управа; съмнения за злоупотреби с парични средства и прочее, които довеждат да решението за нови експертизи, проверки, оценки и накрая до съдебни дела, а това забавя за дълго строежа. По думите на обектовия технически ръководител Николай Марков всичко е било почтено и честно, а документацията за всички разходи изрядна, подписана от три длъжностни лица.

Тези стоварили се неприятности довеждат и до някои персонални промени – отец Анджело Джорджета е преместен в село Ореш. Плевенските католици посрещнали особено радушно своя първи свещеник и привързали се вече към него приемат с негодувание тази промяна и остро реагират – събират подписи, пишат писма, изказват открито своето недоволство пред владиката. За много хора така и не стават ясни съображенията на епископа да предприеме тази промяна.

На мястото на отец Анджело е изпратен отец Франтишек Дрихуш от Полша. Той е добър проповедник, допре познава българската литература и умело използва цитати от нея в своите проповеди. Той обаче остава в плевенската енория само няколко месеца, след което напуска и бива заместен от отец Збигнев Карневич през 2003 година.

Отец Збигнев е роден в западна Полша и завършва семинария в град Краков. Там се обучава в Ягелонския университет, в който учи и български език. Когато идва в България постъпва най-напред като свещеник в село Житница, а след това идва в Плевен като енорийски свещеник. Тук остава малко повече от година, след като е преместен в село Бърдарски геран.

На 29.ІХ.2004 година в Плевен пристига отец Станислав Жемински – също от Полша. Изпратен по линия на Францисканския католически Орден, който извършва широка проповедническа и благотворителна дейност в целия свят и който има дълбоки корени и в историята на католическото движение в България.

Отец Станислав е роден в град Радом – Полша. Завършва богословие в град Лодз и става магистър по теология. Освен полски език говори много добре и български, английски, старогръцки и малко руски. Мисията на Францисканския католически Орден, към който принадлежи, го довежда в България. Преди да дойде тук е работил като свещеник повече от две години в град Сувалки – Полша. Отец Станислав сварва твърде сложна обстановка в Енорията, свързана най-вече със строежа на църквата. Той работи известно време заедно с отец Збигнев, след което последният е преместен в Бърдарски геран. И двамата млади свещеници, още незапознати с обстановката, с нашите нрави, начин на мислене и работа, срещат много трудности още от самото начало на своето постъпване. Когато те идват тук, грубият строеж на храма и енорийския дом е завършен и направена вътрешна мазилка на стените. Неприятностите, свързани със строежа са започнали далеч пред тяхното идване, но на тях се пада участта бързо да се ориентират в сложната обстановка, когато се правят допълнителни експертизи, водят се дела с цел да се докаже истината – дали има злоупотреба със средства по време на строителната дейност. Отношенията между фирмата и църковната управа се изострят дотам, че договорът с фирма „Алпина“ се прекратява и строежът се поверява на фирма „Лазарета“ от град Русе през 2006 година. След почти година и половина застой, работата под ръководството на енорийския свещеник отец Станислав тръгва с бързи темпове.

През месец август 2005 година от Полша пристига като помощник на енорийския свещеник отец Ярослав Барткиевич. Той е роден на 3 юни 1977 година в Остров Мазовецка – Полша. Основно училище завършва в родното си село, а след това – техникум в Лубиейево през 1997 година.

През това време той осъзнава своето призвание да служи на Бога и да посвети живота си на Него. На 18.ІХ.1997 година той осъществява това свое желание като постъпва в францисканския Ордена. След това започва своята формация в Ниепокаланов, където се подготвя за монашески живот. Следващата година започва новициат в Смардзевице, където през септември 1999 година полага първите си обети след което следва философия и теология в семинарията в град Лодз. Подготвяйки се за свещеник, той проявява особен интерес към мисиите на францисканския Орден и по тази причина през 2003 година посещава България, село Житница, за да се запознае с дейността на своите францискански братя и да започне да изучава български език. След един месец той заминава за Словакия, Брехов, за да се подготви за вечните обети, които полага на 8.ХІІ.2003 година. През месец май, 2004 година е ръкоположен за дякон. Защитава магистърската си работа и се подготвя за ръкополагане за свещеник, което става на 29 май 2005 година. Един месец работи във Варшава, а след това приема мисийния кръст и заминава за България.

Той започва своята пасторална дейност в град Плевен през август 2005 година. Това е неговата първа енория и той – млад и ентусиазиран, не щади сили, за да бъде максимално полезен на също тъй младата енория. Той бързо се приспособява към новата обстановка, сближава се с хората и научава сравнително добре български език.

Двамата млади свещеници са в постоянно движение, защото обслужват и три енории – Плевен, Асеново и Гостиля а после и Бърдарски геран.

Едновременно с това напредва и строежът. Прави се изолация на цялата църква, външна мазилка, водна инсталация, канализация, поставят се врати и прозорци. Първият енорийски празник в новата църква се провежда в твърде необичайна обстановка – без врати и прозорци, на течение, с празнично настроение и големи надежди.

 

На 17 февруари братята преместват обзавеждане а 22 февруари 2007 започват да живеят в новия манастир. Напредва и строежът на енорийския дом, който е завършен преди църквата и тържествено открит на 28.10.2007 година.

 Енорийският дом е масивна триетажна сграда, която включва обширен параклис на първия етаж, използван за провеждане на литургии преди завършването на църквата, а другите два етажа са обзаведени като енорийски дом с необходимите за целта помещения – кухня, трапезария, спални помещения, библиотека, хол и канцелария.

Манастирът е кръстен на името на Йоан Дънс Скот, защитник на Непорочното зачатие и  пример за всеотдайна служба на Бога и вярата.

Той живее през ХІІІ век. Роден е в Шотландия и още на 13 години постъпва в Ордена на Францисканци. Образованието си получава в Шотландия и след ръкополагането му за свещеник следва в Париж, където остава да работи като преподавател в университета.

Тържеството при освещаване на манастира се превръща в събитие не само за католиците, а и за другите граждани. Сред присъстващите са видни гости – кмета на града Найден Зеленогорски, пастор Даниел от методистката църква, отец Антон и Иван от Източноправославната Църква, гости от Полша, Румъния, Чехия, Беларус, Словакия, свещеници и гости от почти всички енории, много граждани. Получена е специална благословия от папа Бенедикт ХVІ и поздрав от папския нунций в България.

След освещаването на манастира цялата църковна дейност се прехвърля тук и сградата на улица „Георги Кочев“ се освобождава изцяло.

На 26.02.2007 година в Плевенската енория пристига Главният настоятел на францисканския Орден – отец Йоахим Гермек – глава на францисканските конвентуалци от цял свят. Той идва за пърли път в България и обръща особено внимание на най-младата енория в Плевен, в която служат свещениците францисканци – отец Станислав и отец Ярослав.

Същия ден се провежда литургия, на която високият гост подчертава факта, че францисканският Орден има високо благородни идеали – да привлича хората към вярата, да ги подпомага в трудни дни, да ги научи на любов един към друг, на скромност и грижа за бедни, болни и страдащи. „Църквата, казва той, не е лукс, а необходимост, не е израз на богатство, а отговор на потребностите на хората“.

В непринуден разговор след литургията той обещава, че ще следи внимателно работата на Ордена в България и ще направи всичко възможно да посети отново нашия град.Накрая всички присъстващи, заедно с видния гост, се снимат за спомен пред църквата.

Едновременно с пасторалната дейност в трите енории – Плевен, Асеново и Гостиля, усилено продължава работата по завършване, обзавеждане и украсяване на църквата, на енорийския дом, засаждане на  градината пред централния вход и тази в малкия двор зад църквата. Отначало терена е неравен, буренясал и пълен с остатъци от строителни материали С помощта на местни енориаши като Франц Босилков, Петър Калонкин и други, а също така и на братя Павлови от Асеново, безвъзмездно с машините си изравняват двора, който се превръща в идеален терен за градина.

Засаждат се, пак с доброволен труд дръвчета, цветя, озеленява се свободната площ, която редовно се полива, коси и поддържа. След време, когато насадените дървета и храсти израснат, градината ще стане кът за отмора и естетическа наслада за плевенчани. Нейната зеленина и цъфнали цветя и храсти дооформят целия храмов комплекс.

Красивата централна фасада във формата на полудъга /същевременно и основна и носеща колона/, цветът на външната мазилка в наситен бриков и резедав цвят, белите мраморни стъпала /дарение от Антон Босилков, местен енориаш/ и зеленината на градината се съчетават и образуват един забележителен и неповторим ансамбъл.

Много са хората, които всеки според възможностите си е направил някакво дарение, за да подпомогне материално строителството на храма, който тъй дълго са очаквали. Имената на някои от дарителите са изписани на черна мраморна плоча, поставена на стената, вдясно до олтара. Списъкът обаче е непълен и предстои неговото допълване според отец Станислав. Тук се четат имената на четири фамилии: Павлови от село Асеново. Ю. и И. Павлови, Г.С.Павлови, Антон Павлов и К. и Н. Павлови, Петя и Цветан Цекови, А. и Т. Антонови, К. и Т. Цилеви и Антон Босилков.

Дарения са правили и други лица като Снежана Димитрова, която дава средства за направа на олтара, дело на Илиян Начев; фолиото имитиращо витражи е от сем. Марцеви.

Но даренията не се изразяват само с парични средства, а и с доброволен и безвъзмезден труд. Така например Георги Цилев прави външната електро-инсталация, а Калин Георгиев – интернет-инсталацията.

Особено ценна е безвъзмездната помощ на бригада майстори от Италия, под ръководството на господата Ромео и Илес, които заедно с други работници от Итакия, нареждат гранитогресни  плочи в църковната зала. Те също са дарение от доброволен спонсор от Италия. Бригадата работи професионално, бързо и в сравнително кратък срок се справя със задачата.

Изпращането на бригадата става по време на една Литургия. Връчени са им скромни подаръци за спомен от България. Благодарността на плевенските католици към тях, към отец Лучионо Марини, отговарящ за францисканските мисии по света, беше голяма.

Дарителството е черта не само на нашия народ, а на всички народи по света. Имало го е в миналото и за голяма радост го има и днес.

Дарителството има много имена, но едно значение – Доброта!

Всяко дарение, малко или голямо, с труд или средства, направено от сърце и в необходимия момент, е неоценимо и хората не го забравят. Сред направените дарения се откроява най-вече това, направено от Кирил Мескин – професор, скулптор, потомък на дарители от село Асеново.

Той изработва от бял мрамор скулптурите на Дева Мария от Фатима и трите овчарчета, пред които се явява през 1917 година. Фигурата на Мадоната, с височина 270 см се издига на висок пиедестал, а около нея са разположени фигурите на трите овчарчета, застанали в молитвени пози.

Целият скулптурен ансамбъл е разположен в дъното на олтара. Изработен от бял прилепски мрамор и с внушителните си размери той добре се вписва във вътрешното пространство на обширната църковна зала. Сполучливо осветената фигура на Дева Мария изразява смирение, святост, целомъдрие и напомня за действителното събитие, когато тя се явява пред слисаните овчарчета като видение и светлина. Средствата за изработването й са отпуснати от църквата. Тя закупува мрамора и заплаща хонорара на скулптура, изключение на изработката на фигурата на Дева Мария, което е дарение от автора за църквата.

През 2007 година пристига от Полша и брат Марек, който е добър помощник в твърде обемната и многостранна дейност на двамата свещеници – отец Станислав и отец Ярослав.

Освен задължителната пасторална дейност, поддържането на трите енории, учение с децата и младежите, по-голяма част от времето им е отделено за завършване на църквата. Те срещат големи трудности, които им костват много време и нерви – бюрократични спънки, липса на достатъчно средства, неустойка на договори и много други. Всяко нещо изисква, казва отец Станислав, тройно повече време и усилие, за да бъде свършено.

Независимо от многото им задължения, те правят всичко възможно и да разнообразят живота на младите енориаши като организират срещи, екскурзии и много други мероприятия, които привличат младежите.

Незабравима ще остане екскурзията до историческия обект Старосел, където групата разглежда тракийската гробница, а също така и по-кратки излети в околностите на град Плевен.

Паметни за плевенските католици ще останат и много други събития, които църквата отбелязва с достойни почести и добре организирани тържества. Едно от тях е идването на папа Йоан Павел ІІ в България през 2002 г. Със специален автобус желаещите енориаши от град Плевен и другите енории посещават град Пловдив, за да се срещнат със Светия Отец и да поднесат своите почитания и благодарности за неговата огромна миротворческа дейност. По-малко от три години след тази историческа среща папа Йоан Павел ІІ напуска този свят. Плевенските енориаши провеждат траурна литургия, на която присъстват и много гости от града – кмета, журналисти и граждани, които изказват своите съболезнования, а група енориаши заедно със свещениците присъстват на погребението в град Рим.

Друго запомнящо се събитие е идването на група полски граждани – католици, които донасят дарове за своите събратя – българи. Група младежи от Плевенската енория, заедно с отец Ярослав, присъстват на тържеството в град Раковски и донасят оттам статуята на Дева Мария и голяма икона на Милосърърдния Исус. Днес тези дарове заемат видно място в храма, от двете страни на олтара. Пред красивата статуя на Дева Мария винаги има свежи цветя. Тя е патрон на църквата и неин покровител.

Без да спазваме някакъв хронологичен ред, ще посочим някои събития, които подчертават разностранната дейност на всички свещеници в енорията.

Особено впечатляващо е едно от тях – изграждането на Коледната пещера, защото се прави за първи път и е непознато, както за по-младите католици, така и за останалите граждани. Първата такава е направена при отец Анджело в центъра на града. В изграждането взема участие строителната фирма на Р. Босилков и с помощта на енориаши – доброволци. Пещерата е с внушителни размери, а вътре в естествена обстановка са разположени фигурите на Дева Мария, малкия Исус и овчарите, дошли да поднесат своите дарове. Те са изработени по поръчка в град Троян. Събуждат голям интерес в града. Част от фигурите са откраднати, но после - възвърнати. След това такава пещера правят пред новия храм или вътре в самата църква.

При отец Анджело, а по-късно и при другите свещеници, широка дейност развива и Каритас – организация, имаща за цел да помага на бедни, болни и самотни хора, а също така да открива и се свързва с хора, имащи възможност и желание да помагат на нуждаещите се и страдащи хора. В Плевен Каритас раздава най-вече трайни продукти като ориз, брашно, боб, захар и други, а също така и дрехи – най-вече детски. Отговорник и представител на организацията е Елена Минева, която получава помощите и ги раздава по списък, взет от Общината. Такива получават най-вече болни хора, инвалиди или социално слаби. Голяма част от дрехите са предадени в детския дом за изоставени деца и сираци в квартал „Сторгозия“.

Нещо повече – отец Анджело организира акция сред енориашите за събиране на дарения за тези деца – дрехи, играчки, книги, лакомства и други, с които да ги зарадва срещу големите празници. Помощите, макар и осигурени от католическата Църква, се раздават не само на католици, а на всички граждани, нуждаещи се от тях. Всички, получили дарения, се одобряват от комисия в състав: Елена Минева, М. Павлова и Р. Босилков.

Елена Минева, по линия на Каритас, присъства на конгрес в Шотландия, на който се предлагат и одобряват програми за помощи на хората, най-вече от бившите социалистически страни.

Плевенската църква не е откъсната от обществения и политическия живот в страната и в света. Тя своевременно реагира и показва на дело своята съпричастност към събитията, които вълнуват света и народа ни. Ведно с другите църкви се провежда молебен за мир в целия свят, за сестрите в Либия, несправедливо обвинени от либийските власти, отбелязват се и други важни събития. В тези проповеди свещеникът подчертава мисълта, че светът трябва да се промени към по-добро, а за да се осъществи това, всеки човек трябва да започне промяната от себе си.

Свещениците в енорията обръщат особено внимание и на средствата за масова информация – преса, телевизия, брошури, отразяващи живота в двете енории – Плевен и Асеново. Началото слага отец Анджело с бюлетините „Нашият живот“ и „Заедно“, и това става традиция, която продължава и след неговото напускане. Брошурите разглеждат въпроси, свързани с дейността в енорията, с предстоящи чествания на големите християнски празници, запознават се енориашите със значението на религиозните традиции, отпечатват се поучителни разкази и забавни страници за малките.

По-късно отец Станислав и отец Ярослав започват да издават интересни фототабла, отразяващи живота на енорията нагледно. Такива бяха издадени след голямата екскурзия в Лурд – Франция, в Полша, Румъния и посещението на двамата отци при при папа Бенедикт ХVІ.

Те поддържат връзка с местния плевенски вестник „Посредник“, където често се отпечатват статии за католическата Църква, интервю с отец Станислав за впечатленията му от България, от града и хората, за целите и задачите, които си поставят енорийските свещеници относно бъдещето на църквата и други.

В същия вестник е отпечатано и интервю с генерала на францисканския орден с отец Й. Гермек при посещението му в енорията тук; публикувани са материали за международния колоквиум „Абагар“, посветен на братята Кирил и Методий, проведен в галерията за изкуство „Светлин Русев“ и в присъствието на много гости; отразена е и срещата на полския посланик с неговите сънародници – католици, живеещи в Плевен.

За живота на енорията, всеки, който се интересува, ще намери материали в интернет-страница, във вестник „Истина“, „Абагар“ и издаваните от църквата брошури. Интерес събуди и изказването на отец Станислав по телевизионния канал „Спринт“, с което цели да популяризира името и съществуването на католическата Църква в града, да подчертае, че тя винаги е отворена за всички.

За съжаление има, дори и сега, хора – католици, които не знаят за нея или и да знаят, никога не са я посещавали.

Привличането на хора в църквата е една от най-трудните задачи на свещениците, защото по-голямата част от енориашите изобщо нямат никакви навици, не знаят нищо за католицизма, повечето от тях не са и кръстени и всъщност не принадлежат на никакво вероизповедания. По-възрастните, предимно преселници, са  посещавали църквата в родните си места и са запазили своите навици и традиции. Отначало те са най-редовните посетители – „Моите баби“, както ги нарича отец Анджело. Напоследък обаче те една по една отпадат поради напредналата си възраст.

Радостното е това, че свещениците отец Анджело, Станислав и Ярослав, с много усилия и разнообразни форми на работа, успяват да привлекат и доста млади хора, които образуват едно дейно ядро – винаги в тяхна помощ. Много са инициативите, осъществени за този все пак твърде кратък срок от съществуването на църквата. Така например, голям интерес и трайни впечатления оставят в участниците организираните поклоннически екскурзии до други страни, посещения на исторически обекти и други. За някои това е първата, а може би и последната възможност да излязат извън страната и да се запознаят с историята, бита и културата на други народи, да видят шедьоври на световното изкуство, архитектура и да се поклонят пред свети за всички християни места. В групата на поклонници участват и хора от други енории – Асеново, Малчика, Трънчовица. Впечатленията оттам дълго време са тема за разговор, а видяното е отразено във фототабла. Отец Станислав си поставя и други цели – в бъдеще да превърне храма не само в духовен, но и в културен център. За целта той кани известни личности да изнесат лекции с различна тематика пред плевенските католици. Чест гост на църквата е професор Георги Елдъров – директор и главен редактор на вестник „Абагар“, автор на много статии и трудове, посветени на католическото движение в България; Светослав Т. Борутко – професор в Папската богословска академия в Краков – Полша; папския нунций в България и други.

В плана за бъдещето на църквата се предвиждат и лекции с общообразователен, а не само с религиозен характер; обучение на младежите в компютърната техника; изучаване на чужди езици и прочее, които ще спомогнат не само за духовното възпитание на младите, но и за хармоничното им изграждане, което ще им помогне да израснат като културни и научно информирани млади хора, способни правилно да изберат своя житейски път. За целите и задачите на църквата е отпечатана и статия „Бъдещето на Плевенската католическа църква „Дева Мария от Фатима“ във вестник „Истина“. И това не са само мечти.

От няколко години стана традиция да се изнасят концерти с класическа музика в църквата, най-вече срещу големите християнски празници Рождество Христово, Великден и други, от плевенски градски хор „Гена Димитрова“. Тези концерти се посещават и от много граждани – некатолици. Така обикновените енориаши имат рядката възможност да се насладят на прекрасните творби с религиозен характер от Бах, Чайковски, Шуберт, да слушат популярни оперни мелодии в изпълнение на тримата тенори, които са много известни не само у нас, а и в чужбина.

Няколко пъти се организират и „Вечери на поезията“, на които известни плевенски поети четат свои поетични произведения на фона на подходящ музикален съпровод. Това не само популяризира църквата, но издига нейния авторитет в града и я прави културно средище.

Към църквата се организира и хор, предимно от млади хора, които под ръководството на Здравка Стоева, озвучават музикално всички празници, а и ежедневните Литургии. Младият хоров състав се стреми да усъвършенства своето певческо умение и да разшири и обогати своя репертоар с нови песни. Желанието на младите свещеници е някога, в бъдещето, да зазвучи и орган, но за съжаление за сега това е само мечта.

През 2008 година отец Ярослав напуска Плевенската енория и се премества в град Раковски. Плевенските католици искрено съжаляват за него. Той е изключителен проповедник, много инициативен и добър организатор, който отделя много време за работа с децата и младежите, за тяхното религиозно обучение. За големите празници подготвя подходящи сценки и рецитали с религиозен характер. Умее да привлича и да работи и с родителите, които му помагат в тази дейност. Той използва и всички съвременни техники и средства, най-вече интернет, за да публикува статии с различна тематика – „Плевенската църква – днес и утре“, за „Абагар“ за живота в плевенската енория и още много други.

След неговото напускане работата на отец Станислав в две енории се увеличава, но той продължава да спазва вече установените традиции, като ежегодни поклонничества, вечери на младото семейство, които се очакват с най-голям интерес, чествания на рождени и именни дни и други различни поводи.

Всички проведени мероприятия позволяват на енориашите да се опознаят и сближат, да почувстват църквата своя, близка като място не само за молитва, а и за утеха, размисъл и развлечение. По-младите енориаши с най-голямо желание участват в организиране на бригади за почистване на градината, засаждане на нови дървета и цветя, при украсата на църковния храм срещу всеки празник.

Осъществена е една интересна идея – да се направи кът на банатските българи, които имат богато историческо минало и различен бит и култура от тези на останалите автохтонни католици. Облечени в характерните за банатските българи носии, манекените бяха разположени около коледната трапеза с традиционните за този празник ястия. Всичко това дава една нагледна представа за нравите и обичаите на тези чисто български католици, прекарали години наред в принудително изгнаничество, приели много неща от Запада и обогатили своя живот, но не забравили родината си и при първа възможност се завърнали пак на българска земя, за да започнат всичко отначало.

В осъществяването на тези и на много други идеи вземат участие предимно млади хора като Рени Игнатова, Здравка Стоева, Анка Раева, Маргарита Матеева, Бисер и Диана, които освен това участват и в Пасторалния съвет, който под ръководството на отец Станислав се събира периодично и взема съответните решения за организиране и изпълнение на предстоящите задачи.

В кратката история на Плевенската църква и енория вписват имената си не само младите енориаши, а и по-възрастните, и всеки според възможностите си се стреми да бъде полезен на своята църква.

Николайка Атанасова, най-възрастната в момента енориашка дава материалите за първите години, когато се ражда идеята за построяването на Католическата църква в Плевен, Димитър Янков винаги, с най-голямо желание и готовност, прави компютърни отпечатвания на различни материали, останалите по-възрастни – с постоянното си присъствие в църквата, дават положителен пример на по-младите.

През 2009 година в Плевенската енория идва отец Асен Я. Генов от село Бърдарски геран. Отец Асен е роден на 12 май 1925 година в село Малчика. Кръстен е на 13 май 1925 година от отец Петър Аров. След завършване на основно образование, днес VІІ клас, а някога – ІІІ, той постъпва да учи в семинарията в град Свищов през 1939 година. В периода от 1946 до 1947 година е войник във Велико Търново, след което постъпва в трудови войски. През 1947 година се завръща в семинарията. На 4 ноември 1949 година е ръкоположен за свещеник в село Малчика от Н.В.Пр. монсеньор Евгени Босилков – епископ на Никополската епархия. След ръкополагането е изпратен като свещеник в село Бърдарски геран, където служи 34 години. За период от 11 години той е свещеник в село Асеново, което също като Бърдарски геран, е населено с банатски българи.

От 2009 година отец Асен е в Плевенската енория „Дева Мария от Фатима“, където продължава да служи и днес. Отец Асен е един от тези свещеници – мъченици, останали на поста си в най-трудните години за Католическата църква в България. След принудителното напускане на 58-те чуждестранни свещеници, останалите български са принудени да обслужват по няколко енории, да работят при неимоверно трудни условия, условия на постоянни заплахи, страх, лишения и несигурност за утрешния ден. Останали с малко енориаши, предимно възрастни хора, те са принудени да вършат основните си задължения като кръщения, венчавки, опело, със страх, защото са непрекъснато следени, клеветени и заплашвани, но устояват. Те не оставят да угасне светлината на олтара в нито една католическа църква, в нито едно от селата с католическо население. Храмовете са запазени, а вратите им – отворени за всеки. Отец Асен Генов е един от последните съвременници на блажения Евгени Босилков, станал жертва за вярата. Целият живот на отец Асен е преминал в служба на Бог и църквата. Това му дава сили да бъде на поста си и днес, в напреднала вече възраст.

През 2010 година в Плевенската енория идва отец Венцислав Николов, тогава дякон, за да изкара свята дяконска практика в манастира „Блажен Йоан Дънс Скот“. Отец Венцислав е роден в град Пловдив на 22 декември 1983 година. Израства и се възпитава в религиозно католическо семейство. Завършва средно образование в СОУ „Хр. Данов“ в град Пловдив със специалност „Бизнес-финанси“ през 2002 година. Същата година заминава за Полша, където постъпва в Ордена на Малките братя Конвентуалци в град Лодз. На 19.09.2003 година е приет за иновации в манастира „Св. Ана“ в Смардзевице. Полага първите си обети Непокаланув на 11.09.2004 година и започва своята интелектуална и духовна формация във Висшата духовна семинария на Ордена в град Лодз. На 29 ноември полага вечните си обети в църквата „Успение Богородично“ в с. Житница. На 10 март 2010 година се дипломира в степен магистър по философия и теология. Същата година се завръща в България и е ръкоположен от  Н.В.Пр. монс. Георги Йовчев в катедралния храм „Св. Лудвиг“ – град Пловдив.

Започва своята пасторална дейност в енорията „Дева Мария от Фатима, град Плевен, но през февруари, 2011 година е преместен в манастира „Св. Максимилиян Колбе“ – град Раковски. През лятото на 2012 година, след напускането на отец Станислав Жемински, се завръща отново в енорията в град Плевен през 2012 г. През 2011 година на 5 август, преди него пристига и отец Евгени Ружански.

Отец Евгени е роден на 16 април 1967 година в град Остров Мезовецка в Полша. След завършване на средното си образование и казарма, той работи около две години. На 28.08.1992 година постъпва в иновацията в Ордена на Малките братя Конвентуалци в с. Смардзевице – Полша. През 1993 година започва да следва философия и теология в семинарията в град Лодз. На 08.12.1997 година полага вечните обети, на 30 май 1998 година е ръкоположен за дякон, а на 22 май 1999 година – за свещеник. Същата година започва да реализира своето монашеско и свещеническо призвание в манастира Непокаланув, който е основан и в който е работил Св. Максимилиян Колбе. Отец Евгени работи тук една година като преподавател по вероучение на деца и младежи в основното училище. Следващата 2000 година, на 2 август, пристига в България в Софийско-Пловдивската епархия и започва да изучава български език.

Работи като енорийски свещеник в село Житница и град Раковски до 2011 година. Същата година през месец август е преместен в манастира в Плевенската енория „Дева Мария от Фатима“.

Същата – 2011 година е знаменателна за Плевенската енория с едно изключително събитие – освещаване на храма „Дева Мария от Фатима“ на 18 декември 2011 година /неделя/. Тържественото освещаване на храма се извършва в присъствието на много енориаши и видни гости от цялата страна и от чужбина. Плевенската католическа общност, заедно с отец Станислав, посрещат гостите, с които искат да споделят своята голяма радост – осъществена е една дългогодишна мечта – да имат своя църква.

Ритуалът по освещаването е предварително добре обмислен и организиран, а в подготовката взема участие целият пасторален съвет и други енориаши. Задачите са разпределени персонално дълго преди събитието. На тържеството присъства епископ монсеньор Петко Христов, много свещеници и гости от други католически села и градове, журналисти, преки участници в строителството на храма, архитекта на храма, собственик на строителната фирма „Алпина“, Р. Босилков, скулпторът К. Мескин и много други.

Епископ П. Христов, в присъствието на видните гости – папският нунций в България и Македония архиепископ Януш Болонек, помощник епископа Шчечин Блажей Крушилович, провинциал на отците францисканци отец Мирослав Бартос и много други свещеници, отслужиха специален ритуал за освещаването на Божия храм. Най-напред монсеньор Петко Христов освети водата, с която поръси олтара и стените на църквата, след което последва обреда за помазване на жертвения олтар на пет места, символизиращи петте Христови рани, след което църквата се посвещава на християнския култ. Благоуханието и дима на разпаления тамян, изпълнил храма, е символ на жертвоприношението на Христос и реалното му присъствие между нас. Покриването на олтара е знак, че той е център на Евхаристичната жертва, а запалените свещи внасяха светлината Христова, която озари всички.

Прочетена е и кратка история на Плевенската църква, от раждането на идеята за нейното построяване, до нейното осъществяване. Епископ Петко Христов честити новия храм на плевенските енориаши и ги призовава да се грижат за него, за своята общност, за да стане в бъдеще още по-сплотена, дейна и многочислена. Отец Станислав Жемински благодари на всички, взели участие в издигането на храма, на всички, уважили това изключително събитие с присъствието си. На всички гости бяха поднесени скромни подаръци – цветя и декоративни чинии с изображението на храма. Това е един незабравим ден.

Една вековна мечта най-после е осъществена.

2012 година е отбелязана с важни за нашата енория събития. Тази година я определяме като юбилейна. Дори във вестник „Истина“ е отпечатана статия под надслов „Един празник – много поводи“. Първият от тях е десетгодишнината от започването на строежа. На 13 май 2001 година с подобаващо тържество монсеньор Петко Христов, Никополски епископ, прави първата копка за бъдещия строеж на храма и манастира. Десет години за едно такова мащабно строителство е твърде кратък срок, за да бъдат завършени и обзаведени двете постройки. Това само по себе си означава упорит труд, преодоляване на много препятствия, постоянство и воля.

На 14 май 2012 година отец Асен Генов отбелязва 60-годишен юбилей – 60 години – отдадени в служба на Вярата, Бога и хората. Един заслужен, достоен юбилей!

Тези дни се навършват десет години от ръкополагането за свещеник на отец Станислав Жемински, настоящ енорийски свещеник. На него се пада благородната, но трудна задача да завърши строежа на новопостроения храм. Заедно с отец Ярослав полагат неимоверни усилия и упоритост, за да доведат работата докрай. Плевенските католици оценяват техния труд, както и на техните предшественици, и им благодарят.

През лятото на същата година плевенските граждани трябва да се разделят и със своя енорийски свещеник отец Станислав Жемински, който заминава за Италия, за да продължи учението си. Раздялата е твърде мъчителна, още повече, че плевенските енориаши трябва за един твърде кратък период от време да се разделят с няколко свещеника – отец Ремо, отец Збигнев, отец Анджело, отец Ярослав и сега отец Станислав, който е най-дълго тук.

За тез 7-8 години отец Станислав оставя зад себе си един напълно завършен храм, една стабилна енория; привлича много хора в църквата, упорито работи за нейното популяризиране и превръщане в център на духовна и културна дейност. Той е добър проповедник и организатор, инициативен и предприемчив, умеещ да привлича и млади и стари да служат за общото дело. Плевенчани са му благодарни за всичко, което прави за тяхната църква и енория. Затова и прощалното тържество е мъчително и тъжно. Мнозина плачат и искат лично да се сбогуват с него, да му подарят нещо, което да му напомня за нас, за нашия град и България. Пожелават му от сърце здраве и успех в бъдещите му начинания. Канят го, когато има възможност, да заповяда в нашия град, в нашия и неговия храм – винаги ще бъде добре дошъл.

Днес в плевенската църква служат трима свещеници – отец Асен, отец Ярослав, отец Ириней и отец Венци. Те продължават делото на предхождащите ги свещеници със същия дух и ентусиазъм. И макар, че храмът е завършен, то по неговото благоустройство има още какво да се прави – да се оправи протеклия покрив, да се обзаведе салон, библиотека, които ще направят храма още по-привлекателно място за младите хора.

Радостен е фактът, че преобладаващото мнозинство, посещаващо литургиите, са повечето млади хора и семейства на средна възраст. По-възрастните, които отначало са болшинство, постепенно отпадат поради напредналата възраст и смърт. За мнозина от младите църквата става необходимост. Те не само посещават литургиите, но и проявяват готовност да помагат на свещениците във всяко начинание. Упоритата работа на всички свещеници, работили в тази млада енория, дава своите плодове. И така трябва да бъде. Все повече хора ще търсят утеха, опора, надежда и сили във Вярата, Бога и Църквата в тези тежки за нашия народ години.

 

Магдалена Мушатова

Плевен, 2018 г.

Католическата общност в Плевен в борба за възстановяване на културно-религиозна идентичност

 

Ако има нещо, което да сплотява хората, то това несъмнено е вярата. Вярата в някаква идея или вярата в някого. Но има един по-особен вид вяра – вярата в Бог. В тежки времена тя е събрала и съхранила една група българи, която е билa по-различна от останалите. Именно групата на българите-католици. Но какво всъщност знаем за тях? На малко хора им е известно с какви трудности са се сблъскали, какви съдбоносни решения са взимали и каква воля и непримиримост са имали.

В днешно време тези българи-католици са известни като банатски българи или техни потомци. Те са горди от това, което са, което са постигнали и начините, по които са го постигнали. Не прекланят глава пред никого и не се отказват от целите си, като доказателство на това е католическият храм „Дева Мария от Фатима“ в Плевен.

Някога тези българи-католици живели на северозапад по нашите земи и за разлика от останалото българско население живеели по-добре. Затова имали смелостта още през 1688 г. да се опълчат на османците, които владеели земите ни. Така се вдигнало най-голямото въстание – Чипровското. За жалост то било неуспешно и отприщило след себе си вълна на ненавист от страна на османлиите. Българите-католици били принудени да мигрират и така се заселили в местността Банат. След години на изпитания и местения, преговори и непреклонност те получили привилегиите, които поискали от Австрийската империя. Животът им бил уреден, по-хубав и най-важното – били свободни.

След Освобождението на България, много от банатските българи се завърнали тук, в родината си, при своите събратя българи. С времето обаче, в годините след Втората световна война, всичко се променило и не могли да запазят добре уредения си живот в селцата, които изградили. След 1948 г. им се налага нов начин на живот. Отново били подложени на изпитания и на борби. Не били добре приемани от новата власт, дори имало период, в който са затваряни или избивани. Много обстоятелства ги принуждават да се преместят в града, а най-близкият голям град бил Плевен.

Вярата на тези хора, борбеността им и желанието да постигнат целите си довели до построяването на храма „Дева Мария от Фатима. Въпреки всички трудности и спънки, през които преминали католиците, те успели да създадат своя храм. Но нека разгледаме историята още от самото ѝ начало. Нека минем по пътя им, да се докоснем до техните трудности, до ежедневието им.

 

Българите - католици споделят превратностите в съдбата на целия народ...

След Реформацията през ХVI век Римокатолическата църква губи влиянието си и в много нейни диоцези се приема протестантство. Затова Ватикана се насочва към Балканите, където активизира мисионерската си дейност. Разчитайки на помощ от папата за освобождаване от властта на Османската империя, големи маси православно българско население минават под егидата на Рим. По времето на папа Григорий XV в Рим е основана Конгрегация за разпространение на вярата, която разгръща всеобхватна организаторска и административна дейност, с която се дава нов, мощен тласък на католицизма в балканските и най вече българските земи.

В резултат на тази културно-образователна политика на Римокатолическата църква се формира и първият слой на прогресивната българска интелигенция. Те били духовници, но същевременно и просветители, политици и борци. Сред тях са Петър Богдан Бакшев, Петър Парчевич, Филип Станиславов, Антон Стефанов, Стефан Кнежевич. От бунтовния чипровски край излизат и храбрите предводители на Чипровското въстанието Георги Пеячевич, Богдан Маринов, Лука Андренин, братя Станиславови и много други родолюбци, възпитаници на местното чипровско училище. Така католическата общност от северозападните покрайнини активно се включва в освободителните начинания и духовно израстване на българите през последните десетилетия на ХVII в.

През 1648 г. папа Инокентий X възстановява древната епархия на Никополис ад Иструм (днешна Никополска епархия), като я отделя от Софийската митрополия и определя за епископско седалище град Русе. За първи епископ на Никополската епархия папата ръкополага Филип Станиславов (1648 - 1663), който е завършил богословие в Рим и е бил преводач на папа Урбан VIII. Филип Станиславов е известен преди всичко с първото печатно издание на разбираем български език, а именно молитвеника „Абагар”, отпечатан в Рим на 06.05.1651 г.

Под влияние на Австрия и след поражението на турците при Белград през 1688 г. българите католици, организирани от епископ Петър Парчевич, вдигат въстание срещу турската власт, което остава в историята като Чипровско въстание. Това е най-голямото въстание, което бележи съпротивата на българите през периода ХV-ХVІІ век, но също така нанася тежък и непреодолим удар на Католическата църква по българските земи.

След погрома на Чипровското въстание, оцелелите след многобройните издевателства на разгневените османлиите католици, се преселват на север от река Дунав – във Влашко, както и в зоните, контролирани от Австрия – Седмиградско и Славония. Дейността на чипровските духовници през ХVII век обхваща и павликянските села. Затова след въстанието османците започват да ги тероризират заради католическата вяра. Притесненията предизвикват емиграцията и на част от това население. Те естествено отиват при своите събратя – българите-католици във Влашко. За периода от 1726г. до 1731г. от селата Белене, Ореш, Лъджене (Малчика), Трънчовица, Петокладенци, Павликене, Варана и др. се преселват над две хиляди души.

Потомците на преселилите се българи-католици запазват езика, традициите и българското си самосъзнание векове наред. Наричат се банатски българи, по името на местността, която обитават. Приети са в Австрийската империя, но непрекъснато се местят в търсене на плодородни земи или заради притеснения от нашественици. През пролетта на 1738 г., павликяните, бягащи от гоненията на османците, получават разрешение от австрийските власти да се заселят в местността Бешенов, днес село Стар Бешенов. На Чипровци е дадено селището Винга, но те не се преместват там, докато не получат уверение, че ще живеят с поисканите от тях привилегии. След три години преговори, през 1741 г., чипровците с указ на император Карл VI получават потвърждение за привилегии. В тези селища на българите се отстъпват места за къщи и градини отделно от другите жители, като им е позволено да изградят свои общини, да избират свои съдии и съдебни заседатели. Потвърждава се правото им да търгуват из цялата империя, да ползват горите в землищата си, да организират седмични пазари и годишни панаири. Българските общини добиват право и на собствени гербове. Винга остава културен център на банатските българи до началото на Първата световна война. Още в първите години на настаняването си в селището, българите построяват църква и манастир за 7-те францисканци-българи, служители на Ордена създал католическите епархии в България.

Българите във Винга много ревностно се грижат за своето културно и просветно дело. През първите години на заселването им в Банат францисканците откриват училище, където се преподава на илирийски (хърватски) език, подобно на училището в Чипровци. През първата половина на ХIX век назрява идеята за въвеждане на български език и построяване на българско училище. Това показва, че и сред банатските българи се развиват възрожденските процеси, характерни за сънародниците им в земите на юг от Дунава. Както в България православната църква е играла положителна роля за запазването на българското народностно съзнание, така и католическата църквата във Винга с дейността си допринася за същото.

И така, в Банат през 40-те години на ХVIII век се оформят две големи български общини – Бешенов и Винга, а населението им става известно като „банатски българи” или „павликяни” – наименование употребявано между самите тях. До установяването им на едно място те преодоляват много трудности, което формира у тях житейска борбеност и настойчивост да уредят нещата така, както те ги разбират. Тяхната будност, предприемчивост и трудолюбие, качества за изграждането на които определено заслугата е на католицизма, ги прави добре приети от властта в новата родина. Нагласата им била за временно пребиваване, но по-голямата част остават в Банат около век и половина, до завръщането им в България след Освобождението, а някои са там и до сега, но почти загубили своята народностна идентичност.

Но тези хора са били и все още са по-различни. Банатските българи са изключително силни при контакта си с „другите“. Налагат дистанцираност и непременно изискват да се зачитат специфичните особености, по които се различават от общата маса. Бързо асимилират попадналите в тяхното обкръжение външни лица като ги карат да приемат неумолимите закони, които не позволяват да се нарушава строго определената обществена схема. Консервативни до крайност, те все пак бързо преценяват доколко новите неща ще им служат и светкавично ги възприемат, превръщайки ги в неразривна част от своята култура.

След Освобождението на България от турско владичество част от банатските българи се връщат в родината си, отново търсейки препитание и по-добър живот, и основават селата Драгомирово, Гостиля, Бърдарски геран, Брегаре и Асеново в Северна България. Към България тръгват по-бедните с надежда за по-добър живот. В тези пет села идват банатски българи от почти всички български селища в Банат и образуват една силно сплотена общност. Религиозните потребности на населението на първо време се задоволяват от временно пребиваващи католически свещеници. Посещава се и църквата в с. Трънчовица, Никополско. Общуват помежду си усилено, тъй като са католици и браковете с източноправославни били нежелателни. Роднинските връзки спояват сравнително младата колония и спомагат за нейното оцеляване в изключително трудните условия за опазване на диалекта и традициите, тъй като те търпят постоянния натиск на българския книжовен език и на също толкова български обичаи. Принадлежността им към католицизма, която има огромно значение за запазването на езика и българското им самосъзнание в Банат, поради водене на богослужението на роден език, изиграва своята роля за своеобразната им идентичност и при връщането в България. Те се считат българи по народност и католици по вероизповедание. И днес може да се усети вълнението и огромната енергия, която се акумулира по време на литургия при изпълнение на църковни песни на български палкенски (павликянски) диалект.

Що се отнася до организацията им на работа, те били изключително напреднали. За разлика от тукашните българи, които векове наред са живели в робство, банатчаните успяват да устроят живота си по-добре, донасяйки със себе си по-модерна техника, по-модерни технологии за обработка на земята, по-добра организация на дейности и воля за труд. Освен с добра земеделска техника, се славели и с хубавите си коне и банатската каруца, наречена кочия. Били напреднали и в коневъдството, поминък който донасят със себе си и доразвиват в България. Отглежданите животни използвали, както за работа, така и за езда. Навсякъде имало ковачници, за да могат да поправят каруците когато е необходимо и да сменят подковите на конете. Животът им е бил сравнително по-уреден, по-организиран и са припечелвали добре, докато не настъпват промените след 9 септември 1944 г.

По това време църковната дейност в Никополската епархия се развива с големи темпове, благодарение на монсеньор Иполит Луи Агосто. С негова помощ са построени църквите във Варна и в новосъздадените католически села Бърдарски геран, Асеново, Драго-мирово и Гостиля. В град Русе основава семинария, урежда католически гробища и съдейства за градежа на катедралната църква (1890 – 1891г.).

През 1883 г. Римската кория извършва цялостна ре-организация на църковно-административната структура на Католическата църква на Балканите с оглед на новия политически ред, начертан от Берлинския конгрес. Никополската епархия получава устройството и границите, които има и до днес. Според първото преброяване през 1881 г. католиците в епархията са около 4 848 души.

В Никополската епархия църковните дейностите се извършват по западен обред и общността се придържа към модел на развитие, който залага повече на строгото спазване на религиозната практика и чистотата на култа, отколкото на културно-просветното издигане на католиците. В цялото това многообразие животът на католиците през вековете може да се сведе до три специфични модела – религиозен, културен и политически.

В годините на Първата световна война на Никополската епархия, подобно на другите католически епархии, е съдено да привлече основната част от негативните обществени нагласи и да стане обект на несполучлив държавен експеримент за насилствена „национализация“. Причината за това са двете национални катастрофи и възходът на национализма, породен от настроенията за реванш, които възприемат Западната църква като църква на враговете. Инерцията от военновременния период продължава да движи историческото развитие на българските католици и в годините между двете световни войни. Поставена под силния натиск на държавните институции, Никополската епархия изживява закъснял, но ускорен и ефективен процес на вътрешна консолидация и стабилизация.

В периода между двете световни войни числеността на католиците в Никополската епархия бележи стабилен растеж, който се дължи не само на естествен прираст, но и на дейността на свещениците. През Втората световна война католиците в Никополската епархия са около 20 000, като броят им бележи увеличение с 25 % в сравнение с края на Първата световна война.

След 9 септември 1944 г. в България настъпва нов ред, на власт идва Българската комунистическа партия, която сменя политическата система. Католиците в България се сблъскват с всеподчиняващата сила и войнствения атеизъм на новия режим. Първоначално се поддържа крехко равновесие между Католическата църква и отечественофронтовската власт до подписването на мирния договор в началото на 1947г., тъй като правителството разчита на подкрепа от папата. Годините 1946 – 1947 са преходни от умерена търпимост към дискриминация и тогава все още има случаи, когато църквата успява да отстои някои свои права.

На 26 юли 1947 г. – за двадесети епископ в Северна България, е назначен от папа Пий XII отец д-р Евгений Босилков. С неговото управление завършва хронологическият период на Дунавския диоцез. От началото на 1948г. започва налагане на съветския модел за държавно и обществено-политическо устройство в България и вече съвсем съзнателно и целенасочено Католическата църква се подлага на репресии. Комунистическият режим не само установява контрол върху бюджета и имотите, но иска пълно подчинение от страна на Католическата църква. Опитите за превръщането й в своеобразен държавен орган започват с налагане на несвойствени функции - да известява католическото население за мероприятията на властта и да се включи като пропагандатор на партийната политика.

През пролетта на 1952 г. комунистическият режим съсредоточава своя натиск върху никополския епископ Евгений Босилков, може би с надеждата, че като е по-млад ще се поддаде. На няколко пъти от Дирекцията на вероизповеданията му правят предложение да приеме почетно място в „Отечествения фронт“, предлагат го за делегат на предстоящия конгрес на организацията, канят го на различни правителствени и пропагандни инициативи. Целта е Католическата църква в България да се откъсне официално от Ватикана и да се обяви за национална църква. Отказът на Босилков и неговите колеги да приемат това предложение открива финалното действие на драмата.

Така се стига до най-важното и най-страшното събитие през този период. Това е големият публичен процес срещу група католически духовници и миряни през есента на 1952 г., на който са произнесени сурови присъди, включително и четири смъртни. Един от тях е епископ Евгений Босилков. Той е разстрелян от комунистическата власт по обвинение за участие в „шпионска католическа организация в България“ на 11 ноември 1952 г.

Като организирана и държавно субсидирана „научна“ теория и практика „научният атеизъм“ в България води началото си от 26 декември 1957 г., когато Политбюро на ЦК на БКП приема решение „А“ № 344 „Относно мерките за засилване и подобряване на атеистическата пропаганда в страната“. „Научният атеизъм“ разглежда предмета на „научната“ си дейност единствено в светлината на „борбата за преодоляване на религиозните предразсъдъци и отживелици“.

За съжаление, католическата общност в селата около Плевен и Никопол е разсипана след Втората световна война с установяването на комунистическо управление в България. Ценностите се преобръщат и богатството става порок. Първенците на селата са преследвани и интернирани, най-често в лагера в Белене. По-бедните православни взимат властта и настъпва голямо разделение и омраза между хората. Вярата на католическото население е забранявана и преследвана, но с още по-голямо ожесточение от православната. Постепенно банатчани скланят глава, този път дори не могат да избягат, и приемат рамката на новия режим. Включват се в индустриализацията и масово идват в град Плевен. Градът им предлага не само работа, но и по-добри битови условия за живот, както и възможност за професионална реализация. Така католическото население формира своя общност в града. На село се организират в ТКЗС и губят хубавите си трудови навици. Разпръснати и размесени с другите българи, те с времето се разделят със самобитния си облик и се унифицират с останалото население. От религията си обаче не се отказват. По празниците и в почивни дни всички те се връщат в родните си села, където вярата, традициите и обичаите се съхраняват.

Католическата църква се запазва като институция и продължава своята дейност, но под зоркото око на тайните служби. Следи се и се пишат доноси за начина на отбелязването на големите християнски празници като Рождество Христово и Великден. През 70-те – 80-те години на миналия век, с разведряването в международните отношения се активизират и връзките на София с Ватикана, особено след избирането на папата-поляк Йоан Павел ІІ през 1978 г. Променя се и животът на католическата общност в Никополската епархия.

Въпреки понесените удари по време на тоталитарния режим в страната Католическата църква успява да запази своето място в религиозността на миряните, а те от своя страна не биват напълно прекършени от механизмите на държавната власт. Нещо повече, числеността им се увеличава. Причините вероятно се коренят в сплотеността на тази малка част от българското население, в тяхната вяра и не на последно място – непримирим дух.

 

В годините след 1989 г. – борба за възстановяване на самоличност...

След падането на комунистическия режим през 1989 г., католическата общност в България има възможност да изповядва вярата си без страх и съответно свещениците, монашеските общности, мирянските движения и организациите свободно да работят в името на своите идеали. Промяната засяга и католиците в Плевен, както и енориите в неговата близост, които активизират своята дейност. Последното преброяване от 2011 г. показва наличието на 48 945 католици, което прави 0,8 % от българската нация. От този процент 2,3% обитават Плевенска област. Но защо при наличието на 2500 католици в Плевен, няма не само църква, а дори един обикновен параклис, в който да се срещат и провеждат литургиите си?

И така след 1989 г., когато се създава реална пред-поставка да се даде истинска свобода на църковното вероизповедание, католиците в Плевен започват да се обединяват, обмисляйки възможността да поставят пред Епархията въпроса за издигането на храм, който за тях е жизнена необходимост. Основната причина е в осъзнаването на загубената или избледнялата религиозна идентичност, която в миналото им е давала облика на особена група, отличаваща се със силата на своя дух и вяра. Другата причина е в желанието общността им да има бъдеще, защото се оказва застаряваща, защото възрастните са католици, а младите – без вяра.

През 1994 г. отец Йосиф Минчев, свещеник в село Гостиля, взема важното решение да действа, като поема инициативата да обедини всички католици, живеещи в град Плевен в „Клуб-дружество на католиците”. За целта той се обръща за съгласие към монсеньор Самуил Джундрин, епископ на Никополската епархия. Своята идея отец Минчев споделя с католици от Плевен, които ентусиазирани започват да събират подписи от техни приятели, също католици, живеещи в града. На първо време успяват да съберат 50-60 подписа, но списъкът непрекъснато се допълва с нови членове на клуба. Мнозина от членовете посрещат с известно недоверие идеята за построяване на католически храм в града, имайки предвид трудните преходни години и огромните средства, нужни за осъществяването на такъв мащабен проект. Но създаденото ядро, с типичната за католиците борбеност продължава напред и на 17 март 1994 г. се състои първата учредителна сбирка. Новосъздаденият клуб приема името на големия родолюбец, теолог и народен водач архиепископ Петър Парчевич. Започва се работа по издирване и привличане на нови членове, споделяне и осъществяване на идеята за построяването на храм. „Искрата е запалена!” – с тези пророчески думи закрива събранието отец Йосиф Минчев.

Първоначално сбирките на клуб „Петър Парчевич“ се провеждат на различни места, често пъти неудобни или отдалечени, което оказва влияние върху броя на присъстващите. На една от сбирките през месец октомври 1994 г. присъстващите биват приятно изненадани от посещението на монсеньор Самуил Джундрин и младия и ентусиазиран отец Ремо Гамбакорта, енорист от Малчика, на който е възложена задачата да отслужва един път месечно литургии в града. По този път започва спояването на групата и възстановяване организацията на религиозния култ и живот.

Първата литургия е проведена на 20 юли 1996 г. в частен дом в кв. „Сторгозия”. Така е и при следващите служби и въпреки неудобствата броят на присъстващите осезаемо нараства. Започва разпространяването на печатен орган – в. „Истина – Veritas”– месечно издание на Католическата епископска конференция в България.

Странстването от едно място на друго временно е прекратено от сдобиването с помещението на клуб на улица „Раковски”. За да се обогати и придаде по-религиозен и празничен вид на обстановката един от миряните подарява икона на Дева Мария, завещана от майка му. За по – тържествената обстановка допринасят с молитвите и песните си монахини от Царев брод, поканени на службите от отец Ремо. Така се поставя трудното начало на католическата църква в Плевен.

По-случай 80-годишнината от явлението на Дева Мария от Фатима пред трите пастирчета в салона е донесена нейната статуя, благословена от негово светейшество папа Йоан Павел II. Тази статуя е била носена за поклонение във всички енории в страната. За плевенските католици, пък и православни християни това събитие се определя като голямо и вълнуващо.

Католическите свещеници обнадеждени от развитието на общността и постигнатите резултати продължават да работят за осигуряване на по – голямо и подходящо помещение. Новият епископ на Никополската епархия монсеньор Петко Христов взема присърце нуждата на плевенчани и закупува няколко помещения в жилищен блок на улица „Георги Кочев” 67, които се използват за параклис, литургии, катехизиси и сбирки и място за живот за енорийските свещеници. Но епископът разбира, че със закупуването на тази сграда не решава всички проблеми, затова още през същата 1997 г. започва да води преговори с общинските власти в града за отпускане на подходящ парцел за построяването на католическия храм.

През Коледните празници на 1996 г. монсеньор Петко Христов официално обявява новосъздадената католическа общност за Енория, която ще носи името на Дева Мария от Фатима. При поклонничеството си по-рано същата година във Фатима (Португалия), той дава обет, че първата нова енория, която се обяви в Никополската епархия ще носи името на Дева Мария от Фатима и отстоява на думата си.

На 31 май 1998 г. монсеньорът представя пред плевенската католическа общност младия свещеник-италианец Анджело Джорджета за енорийски свещеник в Плевенската католическа църква „Дева Мария от Фатима” и църквата в село Гостиля. Плевенчани го посрещат повече от радушно, защото това е първият им постоянен свещеник в първата в града католическа църква и най-млада енория в страната.

Отец Анджело взима присърце работата на отец Ремо. Негова заслуга е привлича-нето на повече енориаши, най-вече деца и младежи, с които умее да контактува непринудено, да ги заинтригува с подходящи игри и занимания. За кратко време църквата става притегателно място за стари и млади, които са съпричастни и се стремят да му помогнат с каквото могат. Винаги забързан, усмихнат и дружелюбен, отецът върши едновременно по няколко работи. Около него кръжат деца, които обучава на компютър, осигурява хармониум, слага началото на библиотека, събира старинни книги, забравени из църковните архиви. Занимава се и с научна дейност. Той събира исторически данни за две книги – „Дълбоки корени” (2004г.) и „Край брега” (2006г.), посветени на католическото движение в България. В тях се показва ролята на Католическата църква, не само в религиозния, но и в културния и обществен живот на българите.

Една от първите задачи на отец Анджело е да обзаведе и пригоди за бъдещата религиозна дейност църковното помещение. Всеки помага с каквото може – някои даряват предмети, други шият покривки и гоблени, а трети бродират пердета, ушиват се подходящи дрехи на свещеника за литургиите.

По Коледа на 2002 г., в центъра на града, се появява истинска сензация - Коледна пещера, обзаведена с керамични статуи на Дева Мария, малкия Исус, овчарите, които дават нагледна представа за необикновения момент на Рождеството. Слага се и началото на малък хор, съставен най – вече от жени. Обстановката в пригоденото за църква помещение става все по-празнична и тържествена, особено на големите християнски празници. И тези резултати не задоволяват свещениците и миряните, които се множат и по големите празници изпълват не само църковното помещение, но и прави стоят по стъпалата към втория етаж. Борбата за църковен храм, който да отговаря на всички канони и на нарастващите потребности на плевенската католическа общност продължава. След дълги преговори и бюрократични спънки общината определя терен в квартал „Мара Денчева”, булевард „Христо Ботев” 180. Първата символична копка е направена на 12 май 2001 г. Денят се превръща в радостно събитие не само за католиците, но и за всички християни и за целия град. На тържеството присъстват епископ Христо Пройков – председател на Епископската конференция в България, епископ Игнатий – православен владика на Плевенската епархия, тогавашният кмет на града – Н. Зеленогорски, областният управител – М. Илиев, гл. архитект на бъдещата църква – Ал. Трифонов, журналисти и други гости.

Всички знаят, че трудностите ще бъдат големи и че проектът няма да се осъществи бързо и лесно, но дълбоко вярват, че щом е сложено началото, край рано или късно ще има. И наистина изглежда невероятно, че на това голо, тревясало и запустяло място, някогашно сметище, един ден ще се издига красив храм, но с усилията и щедростта на много хора, сега виждаме резултата.

Още на следващия ден, след първата копка, започва почистване на терена. След сключване на задължителните договори и оформяне на цялата документация, строежът започва. Възложен е на колектива на фирма „Алпина”, собственост на Руси Босилков – племенник на блажения Евгени Босилков.

 

Историята на изградения с любов и упоритост Божи храм…

За съжаление трудностите започват още в самото начало. Сондажът на земните пластове показва,че почвата е нестабилна, затова се налагат сериозни промени в първоначалния проект. Изкопната дейност поема да извърши фирмата на братя Павлови от село Асеново „Павлови ИСЕ” безплатно, като дарение за църквата. Това е един наистина скъп жест, защото помощта им е не само материална, но и морална, давайки пример за щедрост и родолюбие. Новите обстоятелства налагат сериозни промени. Основите трябва да бъдат изкопани по-надълбоко и подсилени с допълнително бетон, скъсаната при изкопната дейност тръба трябва да бъде преместена, а водата, изпълнила трапа – изпомпена. Това забавя и прекъсва строежа за няколко месеца, тъй като настъпват студени зимни дни и отливането на бетонната плоча е невъзможно.

През февруари 2002 г. е отлята бетонната плоча в кота нула, на основата на църквата с площ 450 кв. метра. С тази кота нула започва изграждането на подземния етаж, който включва гараж, два салона и стаи за пасторална дейност.

И тъй като традицията повелява в близост до храма да е енорийският дом, почти едновременно с изграждането на църквата започва и неговият строеж. Енорийският дом е триетажен със 159 кв. м жилищна площ, архитектурно е свързан с храма с вътрешни коридори и стълби. Това мащабно строителство, с което ще се решат изцяло църковните проблеми изисква огромни средства, които се осигуряват предимно от дарения на католически организации и фондации.

В процеса на работа се явяват много недоразумения между строителната фирма и църковната управа. Има съмнения за злоупотреби с парични средства, които довеждат до нови експертизи, проверки, оценки, а накрая и до съдебни дела. Въпросът възниква след като преведените средства се оказват недостатъчни за строежа на църквата и енорийския дом. По думите на техническия ръководител на обекта Николай Марков всичко е честно и почтено, а документацията за всички разходи – изрядна.

Тези неприятности довеждат и до някои персонални промени – преместването на отец Анджело Джорджета. Плевенските католици посрещат с голямо негодувание настъпилата промяна, като започват да събират подписи, пишат писма и изказват открито своето недоволство пред епископа в Русе. След отец Анджело идват двама свещеника, но те не се задържат дълго. В историята на църквата значима роля играе пристигналият по-късно в Плевен отец Станислав Жемински – поляк по народност.

Той е изпратен от Францисканския католически орден, известен с широката си проповедническа и благотворителна дейност в целия свят и който има дълбоки корени в историята на католическото движение в България.

Отец Станислав намира твърде сложна обстановка в енорията, свързана най-вече със строежа на църквата. Когато пристига в Плевен, грубият строеж на храма и енорийския дом е завършен, като е направена и вътрешната мазилка на стените. Неприятностите със строежа започват преди неговото идване, но на него се пада участта бързо да се ориентира в неприятната обстановка на водене на дела. Отношенията между църковната управа и фирма „Алпина” стигат дотам, че договорът се прекратява и строежът се поверява на фирма „Лазарета”. След почти година и половина застой работата, под ръководството отец Станислав, тръгва с по-бързи темпове.

През месец август 2005 г. от Полша пристига като помощник на енорийския свещеник отец Ярослав Барткиевич, също поляк. За него това е първата енория, в която започва пасторалната си дейност. Той е млад, образован и ентусиазиран, не щади сили, за да бъде максимално полезен на също така младата енория. Отец Ярослав бързо се приспособява към новата обстановка, сближава се с хората и научава българския език.

Двамата с отец Станислав са в постоянно движение, защото обслужват две енории – Плевен и Асеново. Едновременно с това напредва и строежът. Прави се изолация на цялата църква, външна мазилка, водна инсталация и канализация. Грубият строеж е завършен, но на свещениците се пада нелеката задача да довършат многото помещения на двете сгради – боядисване, електрифициране, подово покритие, оформяне на терена пред църквата, обзавеждане, украса и безброй други работи. Понякога трудностите са толкова големи, че изглеждат почти непреодолими – бюрократични спънки, липса на достатъчно средства, не спазени договори и др., а заедно с това се върши и нужната пастирска дейност. Въпреки, че са млади и без особен опит, двамата свещеници, а после и сам отец Станислав преодоляват всички трудности.

Първият енорийски празник в новата църква се провежда на 13 май 2006 г. в твърде необичайна обстановка на недовършения строеж– помещение без врати и прозорци, стои се на течение, но въпреки това настроението е празнично, тъй като се възлагат го-леми надежди на новия храм като център, който да продължи да обединява общността. Затова и нетърпението на свещеници и миряни е голямо.

Строежът на енорийския дом изпреварва с градежа си и той е готов преди църквата. Неговото откриване и освещаване се извършва тържествено на 28 октомври 2007 г. Той представлява масивна триетажна сграда. На първия етаж е разположен обширен параклис, използван за литургии преди да бъде завършена църквата. Другите два етажа са обзаведени като енорийски дом с необходимите за целта помещения – кухня, трапезария, спални помещения, библиотека, хол и канцелария. Енорийският дом носи името на Блажени Йоан Дънс Скот – защитник на Непорочното зачатие и пример за всеотдайна служба на вярата и Бога.

На официалната церемония по освещаването присъстват важни гости от Рим и Варшава, представители на католическите църкви от Полша и Чехия, посланика и консула на република Полша у нас, кметът на община Плевен – Найден Зеленогорски, гости от православната църква, представители на други католически енории от страната. Получена е специалната благословия от папа Бенедикт XVI и поздрав от папския нунций в България. След освещаването на енорийския дом цялата църковна дейност се прехвърля тук и сградата на ул. „Георги Кочев“ се освобождава, като остава собственост на църквата.

На 26.02.2007 г. от Рим в Плевенската енория пристига Главният настоятел на Францисканския орден отец Йоахим Гермек. Той за първи път е в България и посещението му е знак на внимание към младата енория.

До завършването на храма обаче ще минат още четири години. Той е проектиран и завършен като един от най – големите в България. Разположен върху обща разгъната площ от около 1100 кв. м. Новият храм и енорийският дом имат не само модерна визия, но отговарят на всички изисквания за пълноценна работа.

Във всеки детайл при градежа на храма, като се за-почне от основите на сградата, положени във формата на кръст, колоните, до прозорците и централната входна врата, има символика. Погледнат отгоре, той също има формата на латински кръст. Храмът съчетава в себе си както новото и модерното, така и старите традиции, под-държани от канона. Модерната архитектура, липсата на всякакви фасадни елементи, които да внушават на вярващите страх божи, топлите и наситени цветове, както и прелестната градина привличат млади и стари, защото създават у тях чувство на уют.

Храмът буди любопитство със своята нетипична архитектура и затова всеки иска да влезе, за да го разгледа. Няколко стъпала водят към масивната дървена врата на храма. В дясно, в преддверието, се намира канцеларията на енорийския свещеник. В него благодарение на отците, е събрана и подредена библиотека с ценни книги, както богословски по съдържание, така също философски и исторически, преобладаващите от които са от историята на България. В лявата страна на преддверието, извита стълба води към балкона, където се разполагат хористите и е поставен електронният орган, придобивка от малко повече от една година. На стените в преддверието, с бронзови букви на мраморни плочи, в знак на благодарност са изписани имената на дарителите.

Когато човек влезе в църквата попада в друга реалност, далеч от динамиката, шума и тревожността на глобалния свят. Топлите и светли тонове на стените и витражите, просторността на помещението и семплата, но изискана украса внасят успокоение и хармоничност у човешката душа. Това е и целта на внушението – общение с християнския Бог и смирение.

На олтарната стена е разположена скулптурната композиция, която носи името на католическата енория в Плевен – „Дева Мария от Фатима“. В основата на скулптурата се раз-полагат и три детски фигури. Композицията изобразява стремление към Дева Мария, небето и светлината. Нейният автор, скулпторът проф. Кирил Мескин споделя, че точно затова е избрал като мате-риал белия мрамор от Прилеп, Македония. Той символизира чистотата, непорочността на Дева Мария и с него струи светлина от небето, а дечицата са устремени към нея. Момчето е обърнато към себе си, към земята; сестричето е като ангелче и гледа към небето; другата фигура на момиченце е разположена най-високо и е връзката между земята и небето, споделя още авторът. Внушителният ансамбъл изразява смиреност, святост и мъдрост. Той красиво оформя олтарът и умело се съчетава с общия интериор.

С общите усилия на енориаши като Франц Босилков, Петър Калонкин, братя Павлови от с. Асеново, теренът пред църквата постепенно се превръща в красива градина. Отново с доброволен труд се засаждат дръвчета, храсти и цветя, озеленява се свободната площ, която редовно се полива и коси. Днес градината е кът за отмора и с красотата си дооформя целия храмов комплекс. Красивата централна фасада във формата на полудъга, цветът на външната мазилка в наситен бриков и резедав цвят, белите мраморни стъпала и зеленината на градината се съчетават и образуват един забележителен и неповторим ансамбъл.

Във вътрешността на храма е отделено място за палене на свещи, които не се продават, а всеки посетител по собствено желание дарява сума в специална дарителница. Храмовото помещение се изпълва с характерните за всеки католически храм дървени скамейки за енориашите. В издадената част на олтара се намира катедрата от която се ръководят литургиите.

Стените на страничните капели са из-рисувани с прекрасни стенописи. Първият, който е осветен празнично на 17 май 2014 г., е посветен на папа Йоан XXIII и на папа Йоан Павел II. Изрисувани са от художника Атанас Атанасов, който споделя в интервю, че е православен, но не вижда голяма разлика и причини за разделението на християните на католици и православни.

Вторият стенопис е разположен в ля-вата капела на църквата. Той представя образите на Непорочното Зачатие на Св. Дева Мария, Св. Франциск и Св. Йоан Дънс Скот и се намира точно срещу стенописа на Св. Йоан Павел II и Св. Йоан XXIII. Новият стенопис е осветен на 4 октомври 2014 г., когато Католическата църква чества празника на Свети Франицск от Асизи – един от най-прославените светци в католическия свят, живял в края на XII век и умира през 1226 г. Той е основател на Францисканския орден, който има мисии във всички континенти по света, както и в България – в град Раковски и в Плевен. Освещаването се извършва от архиепископ Януш Болонек – бивш папски нунций в България, заедно с епископа на Никополската епархия Петко Христов. В началото на светата литургия, енорийският свещеник отец Ярослав под-нася встъпителни думи за Св. Франциск и поздравява с „Добре дошли” официалните лица, всички присъстващи и гости дошли на празника. Специални поздравления отец Ярослав отправя към художника Атанас Атанасов, изписал новите стенописи в плевенската църква и оперната прима Добрина Икономова, която изнася концерт след месата, като изпълнява няколко варианта на „Аве Мария”.

Интерес предизвиква проповедта на архиепископ Януш Болонек, в която той разказва важни и интересни моменти от живота и делото на Чудотвореца от Асизи, „най-възхитителният и най-обичаният Светец по целия свят”. „За никой друг Светец, каза монсеньор Болонек, не са написани толкова много книги за аскетичния му живот, толкова повести и статии. За никой друг Светец не са се снимали толкова филми, както за Бедняка от Асизи. Той се е превърнал в изключителен обект на изящните изкуства, особено на живописта и скулптурата.” По-нататък архиепископът топло поздравява отците францисканци в Плевенската енория, които поддържат жив духа на францисканското братство и неугасващ пламъка на ревността към Божиите дела, характерен за Св. Франциск. Архиепископът завършва, като определя Чудотвореца от Асизи за покровител на еколозите и на всички, които уважават и се възхищават от Божието Творение.

Животът в църквата започва да кипи години преди нейното окончателно завършване. Първата литургия, както вече се спомена, в недовършената църква е през 2006 г. Откриването на църквата и нейното освещаване става на 18 декември 2011 г. Стенописите са изработени и осветени през 2014 г., а и до днес не спират довършителните работи.

Откриването на църквата в края на 2011г. е дълго и чакано събитие в живота на католическата общност не само в града. На тържеството присъстват много енориаши и видни гости от цялата страна и чужбина. Тук е и кметът на града и представители на другите религиозни общности. Миряните, заедно с отец Станислав посрещат гостите и споделят с тях осъществяването на дългогодишната им мечта – да имат своя църква. Монсеньор Петко Христов, заедно с други свещеници, отслужва специален ритуал по освещаването на Божия храм. Най-напред той освещава водата, с която поръсва олтара и стените на църквата. Следва обредът за помазване на жертвения олтар с осветен елей на пет места, символизиращи петте Христови рани, с който църквата се посвещава на християнския култ. Благоуханието и дима на разпаления тамян, изпълнил храма, е символ на жертвоприношението на Христос и реалното му присъствие между хората.

Епископът, още в началото прочита кратка история на Плевенската енория от раждането на идеята за построяване на храм до сегашния момент на осъществяване на проекта. Накрая призовава вярващите „да се грижат за своя Божи храм и за своята общност за да израства тя в любовта и вярата, да става все по-многочислена и единна и остави своя отпечатък за доброто на Плевен и плевенчани”.

Плевенският католически храм и енорийският дом са осъществени с безкористните дарения на различни фондации, дружества и частни лица. Местните католици внасят също своята лепта в осъществяването на общото дело.

Църквата „Дева Мария от Фатима” е съградена и е жива благодарение на присъствието, вярата и привързаността на обикновените енориаши към нея. Това се доказва от борбата, която водят и от всички трудности, които преодоляват, за да имат свой храм, в който се самоопределят като общност. Тяхното желание е не само да съхранят вярата за себе си, но и да я предадат на следващото поколение. Те следват житейската мъдрост, предадена им от дедите: човек без всичко друго може, но не и без вяра.

Голяма заслуга за активния живот в храма и увеличаването на вярващите имат католическите свещеници. Те работят много упорито и всеотдайно, изцяло посветени на мисията, която дава смисъл на живота им. Освен това са добре образовани, инициативни, отворени към новото и общителни с хората. В Плевенската енория работят отец Ярослав и отец Венцислав Николов.

 

Храмът “Дева Мария от Фатима” и неговите енориаши с дела в доказване на малката общност

За този кратък период от съществуването на храма се осъществяват много инициативи. Плевенската църква и католическата общност не са откъснати от духовно-културния, обществения и политическия живот в града, страната и дори в света. Своевременно се реагира и показва, както отношение, така и съпричастност към важни събитията от световен и регионален мащаб. С вяра, доста усилия и разнообразни форми на работа отец Станислав и отец Ярослав успяват да привлекат доста млади хора, които образуват едно дейно ядро, което е винаги в тяхна помощ.

В своята дейност и църковна политика отците от Ордена на францисканците-конвентуалци се съобразяват с постулатите на духовната си организацията. Акцентите в тяхната работа са: създаване на жизнеспособна църковна общност; силно и радостно присъствие между хората; истинска среща с ближния, особено по време на тайнството изповед и евхаристия; благотворителна и културно-научна дейност според нуждите на средата; грижа за младежите.

На първо място в дейността на храма трябва да се постави проповядването на християнската наука, на христовото учение. Тук се извършват още кръщенета и венчавки, причастия, правят се по-мени и други типични за християнството обреди. „Основната дейност не може да бъде друга освен поддържане на вярата и възпитание на младите в християнските ценности и добродетели“ – са думи от разговора ни с отец Ярослав.

За тази цел редовно се извършват литургии в определените за тях часове. В църквата се организират различни форми за катехизиране на възрастни и възпитание във вярата, които са типични за всички католици в България. Всеки, според желанията и интересите си може да се включи в една или повече от тези групи и общности.

Особено тържествено е в църквата по време на големите християнски празници, на храмовия празник или при посещение на високопоставени духовници. Тогава в храма се събират много хора, тъй като поканата е към всички плевенчани, независимо от тяхното вероизповедание. В църквата идват и студенти на Медицинския университет в града, които са от страни в Азия и Африка, където по-голямата част от християните са с католическа деноминация. Последното превръща църквата „Дева Мария от Фатима” в богата на различни култури енория.

С всеотдайната си работа, пример и поведение по време на службата, свещениците допринасят за тържествената обстановка и привличането на хората. В допълнение към това са проповедите на разбираем, жив български език, богатата украса с икони, статуи и много свежи цветя, песнопенията на хора и музикалния съпровод на органа, инструмент характерен за католическите църкви.

В църквата общността на католиците се чувства единна и се проявяват характерните й черти. По този въпрос А. Владимирова разсъждава така: „В ежедневието бих казала, че почти не се забелязва характерна общност на католиците. Но в църковния живот тя съществува. Например когато има много болен човек в „общността” се организира специална литургия и всички се молят за здравето му. Също така по време на месата свещеникът обявява, че близките желаят да се помолят за здраве или за успех, за късмет на еди кой си и всички се молят. След приключването ѝ, особено в неделните дни, свещеникът излиза пред църквата и разговаря с хората. Ако е някакъв специален празник, всички задължително си честитят празника и по този начин се създават контакти, както между енориашите, така и между тях и свещеника. Обикновено той познава или се стреми да опознае всички”.

В енорията се организират излети и екскурзии до исторически обекти или природни забележителности, предимно за младежите, с образователно - възпитателна цел. Пример за това са екскурзиите до Средновековната крепост в Ловеч, до Старосел- с разглеждане на прочутата тракийска гробница, до музея на Васил Левски в Карлово. Проведените спортни срещи сред природата, на чист въздух, в околностите на града приучват към здравословен начин на живот.

Друга част от дейността на църквата са типичните за католицизма поклоннически екскурзии, организирани до Лурд – Франция, до свети места в Полша и Румъния, при които се опознава бита и културата на други народи. На аудиенция с папа Бенедикт ХVІ през ноември 2005 г. двамата отци – Станислав и Ярослав – показват проект на църквата, която в момента се изгражда.

Храмът днес е не само духовен, но и културен център, тъй като в него се изнасят лекции на различна тематика, както с религиозен, така и с общообразователен характер. В богатия на зали енорийски дом се провеждат обучения по народни танци, чужди езици – английски, италиански, полски, според интересите и желанията на енориашите. Достъп до тези обучения имат не само християните католици, но и всички граждани на града.

Друга дейност, с която много се гордеят свещениците, е организирането на концерти в храма, за което си сътрудничат много успешно с Плевенска филхармония и общинския хор „Гена Димитрова”. Притежаването на електронен орган и обстановката в храма предполага и предразполага за концерти, посветени на класическата християнска музика. Посетителят може да се наслади на прекрасните творби с религиозен характер от Бах, Чайковски, Шуберт, да послуша популярни оперни мелодии в изпълнение на тримата плевен-ски тенори. Тези концерти се приемат много добре от плевенските граждани, според отец Ярослав и са за всички, независимо от тяхното вероизповедание. Стремежът му е тези музикални събития да продължат и да се реализират всеки месец като още една възможност за потапяне в света на духовното. В този дух и с подобно предназначение са организираните „Вечери на поезията“, които издигат авторитета на църквата и укрепват връзките й с плевенската културна общественост.

Друга посока в дейността на църквата е благотворителността. Тази нейна социална функция се осъществява съвместно с „Каритас България” – организация, създадена с решение на Епископската конференция на Католическата Църква в България, която осъществява дейности в подкрепа на уязвими групи от хора в нашето общество. В Плевен „Каритас” и католическата църква раздават трайни хранителни продукти и дрехи по списък на нуждаещи се, картотекирани в Общината. Те подпомагат семействата на болни хора, инвалиди или социално слаби. Даренията се раздават не само на католици, а на всички нуждаещи се.

Група католици от различни възрасти, по собствена инициатива създават трайни приятелски отношения с Дом за деца в неравностойно положение от Пордим и Згалево (Плевенско). Те посещават редовно тези деца и взаимно си доставят радост един на друг, доколкото им позволяват силите и възможностите. Ето оценката на една от участничките в групата: „След всяка среща с тези деца ние се прибираме в домовете си като пречистени. Това е едно велико и невероятно преживяване, което бих препоръчала на всеки човек“.

Свещениците се опитват да спечелят младите хора за доброволчески акции – почистване, поддържане на градинки, помощ и събиране на дарения за бедни хора. Така те създават между младежите нови приятелства и развиват у тях социални умения. В тази посока работят и с администрацията на Затвора в Плевен, опитвайки се да подпомогнат трудния процес на превъзпитанието на лишените от свобода.

Ревностно работят и с хора изпаднали в някаква зависимост, като алкохолици и наркомани. Алкохолиците сами идват при тях и търсят помощ, а за наркоманите обикновено се обаждат родители или близки. Водят и т. нар. духовни разговори с хора, които имат здравословни, семейни и др. проблеми. „Подаваме ръка на всеки, който ни потърси за съвет и помощ” – споделя отец Ярослав.

Плевенската църква е свързана с обществения и политическия живот в града, в страната и в света. Реагира и показва съпричастност към събития, които вълнуват, както народа ни, така и световната общественост. Пример за това е отслужването на молебени за мир в целия свят, в отговор на разпалените днес многобройните огнища на конфликти, които носят големи страданията на хората. Молебен, преди години, се прави за спасяването на несправедливо осъдените български медицински сестри в Ли-бия. В проповедите си свещениците подчертават, че светът трябва да се промени към по-добро, а за да се осъществи това, всеки човек трябва да започне от себе си. На среща с папа Йоан Павел ІІ в Пловдив при неговото посещение в България през 2002 г., делегация на Плевенската енория поднася от името на католическата общност почитания и благодарности за неговата огромна миротворна дейност. По повод смъртта му през 2005 г. в храма е отслужена траурна литургия, на която присъстват кмета на града, журналисти и граждани, които изказват съболезнования, а група енориаши заедно със свещениците, присъстват на погребението в Рим.

Плевенската енория поддържа приятелски връзки и си сътрудничи с другите католически енории в страната. Група младежи от Плевенска енория, заедно с отец Ярослав, присъстват на тържество в гр. Раковски и донасят оттам статуята на Дева Мария и голяма икона на Милосърдния Исус. Днес тези дарове заемат видно място в храма, от двете страни на олтара. Пред красивата статуя на Дева Мария винаги има свежи цветя.

Отците от Плевенската енория оказват необходимото внимание на средствата за масова комуникация, за да популяризират своята дейност. Самите те издават брошури, свързани с живота в енорията, които представят чествания на големи християнски празници, други – запознават енориашите със значението на религиозните традиции, отпечатват се поучителни разкази и забавни страници за малките. Началото е поставено от отец Анджело с бюлетините „Нашият живот” и „Заедно” и продължено от отците Станислав и Ярослав. Те сътрудничат с журналисти от плевенските вестници и с кореспондента на радио „Ватикана”. Плевенската енория през 2007 г. издава книгата „Св. Антон от Падуа – чудотворец. Живот и набожност.”

През 2016 г. предстои празнично отбелязване на 20-годишнината от създаването на енорията в Плевен, а през 2017 г. – 100 години от явлението във Фатима, във връзка с което храмът ще бъде обявен за светилище, т.е. място за поклонение, място където Бог дарява своята благодат. В процеса на подготовка е издаден луксозен Молитвеник с встъпително слово на Никополския епископ Петко Христов. Книгата е с над 340 страници, които съдържат кратък катехизис, всекидневни молитви, молитви за застъпничеството на Дева Мария, молитви в чест на светците, молитви за различни обстоятелства в живота на християните.

В своя храм енориашите на младата Плевенска енория намират мястото, където да поддържат християнския си дух, да се обединяват и развиват като специфична българска общност. Тази общност се отличава не само със силата на вярата си, но и с народопсихологическия си облик, изграден до голяма степен в резките превратности на преживяното от тях минало. Днес те са благодарни на съдбата, че имат свой храм, тяхно лично дело и се гордеят с него. Доказателство за отношение към храма са думите на една жена от най-дейните в енорията: „Аз обичам моята църква и моите свещеници, защото те ме научиха на толерантност, търпимост и вяра, а това са ценности, които са от изключителна важност в живота на всеки човек.“

Ударът идва с установяването на комунистическия режим в България след Втората световна война. Този път българите-католици са парализирани от безцеремонните методи на новата власт; принудени са да се подчинят на обстоятелствата. Донякъде това правят само външно, но факт е, че религиозният живот, който поддържа специфичната им култура, е сериозно разстроен. В съзнанието на по-възрастните поколения се запазва историческият спомен за изстрадано минало, вяра, обичаи и традиции. Загубата е за младото поколение, което израства в условията на атеизъм. Изтънялата връзка на приемственост между стари и млади означава и прекъсване, загуба на една от българските другости (същности) – католическият вариант на българската култура.

Възможност за връщане на общностната идентичност създава времето след 1989 година със смяната на политическата система и дадената истинска свобода на вероизповеданията. Съхранената историческа памет на възрастното поколение е в основата на мотивираните действия за изграждането на храм в големия град, където католическата общност е нараснала, поради социално-икономическите процеси от предходния период. Отново инициативата е подета от католическите свещеници, които застават начело на поредната борба за правото да съществува културно-религиозната общност на българите-католици. В процеса на осъществяване на идеята се възкресяват най-ценните качества на общността – вяра в правотата на делото и успеха, целеустременост, упоритост, трудолюбие, чувство за общност. Към благоприятните фактори е и положителното отношение и съдействие на местната власт, дарителството и помощта на други католически организации.

Като резултати, макар и след доста преодолени трудности, в град Плевен се появяват нова католическа енория, енорийски дом и нов католически храм с интересна и приковаваща вниманието архитектура. Така, с извоюваната възможност да поддържат религиозно-културния си живот, българите-католици отново могат да се развиват като българска общност със своите специфични черти.

Католическите свещеници работят за привличането на младите хора, защото осъзнават, че решаването на проблема за построяването на храм не означава решаването на другия проблем – за бъдещето на общността. Затова следващото предизвикателство е за приемствеността, за предаването на вярата и културата на потомците на застаряващата католическа общност. И вероятно разнообразните методи за въздействие, които използват, енергичността, с която действат и толерантността в общуването, ще дадат своя положителен резултат. Българската култура би обедняла, ако се загуби един от вариантите на нейните разнообразни същности. Плевен е новото ни Марино светилище.

 

автор: Светлана Бочева

Плевен, 2015 г.