Францисканският орден е римокатолически християнски монашески орден, който следва примера и учението на свети Франциск от Асизи. Одобрен е устно от папа Инокентий III през 1209 г., а писмено от папа Хонорий III през 1223 г. Орденът е разделен на три клона – мъжки, основан от свети Франциск, женски, основан от света Киара, и светски (терциари). Орденът на конвентуалците (на лат. Ordo Fratrum Minorum Conventualium) е католически монашески орден, клон на Францисканския орден, по-известен като отците францисканци-конвентуалци, „малките братя конвентуалци“, или „сивите монаси“.

Орденът на Малките Братя Конвентуалци е един от трите Ордена на папското право, които днес съставляват Францисканското семейство. Орденът от самото начало на създаването си от свети Франциск е братство, в което всички имат еднакви права и задължения.

През 1274 г., след смъртта на Генералния настоятел свети Бонавентура, между „братята на общността” и „спиритуалните братя” настъпва различна интерпретация на францисканския начин на живот, наследен от св. Франциск. В началото на XVI в. папа Лъв X с булата „Ite vos” разделя Ордена на Обсерванти, Конвентуалци и Капуцини. Всеки един Орден притежава собствен Генерален настоятел и собствена структура.

Днес Малките Братя Конвентуалци носят черно расо, а по време на служба - светлосиво. Обслужват базиликата „Св. Франциск” и манастира „Сакро-Конвенто” в Асизи. Важни центрове за теологични науки са теологичния факултет „Свети Бонавентура” в Рим и теологичния институт „Св. Антони от Падуа”.

Началото на присъствието на ордена в България е свързано с отец Йосиф Кривчев. От началото на 20-те години на ХХ век към конвентуалския манастир в цариградското предградие Бююк дере е открита семинария, специално предназначена за българи. По това време там се подготвят десетина деца, главно от павликянските села край Пловдив. През 1929 г. учебното заведение е закрито, а семинаристите са прехвърлени в Италия, където в следващите години пристигат новите кандидати на ордена. В навечерието на Втората световна война някои от първите българи конвентуалци се връщат в България и се включват активно в живота на църквата, но не в Софийско-Пловдивската епархия, а като енорийски свещеници в униатски села.

Отците Йосиф Кривчев, Петър Сарийски, Иван Гаджов и Недялко Романов са живеели в България между 1950 и 1990 г. Повечето от тях служат в източнокатолическите енориите до 1964 г. Поради липса на свещеници, около 1964 г. те са назначени в латинските енории в Северна България. В периода 1977 – 1990 г. при тях се подготвя за свещеник Петко Христов, който през 1990 г. дава първите си обети в ордена, а вечните – на 15 декември 1993 г. На 18 октомври 1994 г. е избран за Никополски епископ – първият български епископ-конвентуалец. След 1990 г. в България се завръщат отците Максимилиян Балабански, Георги Арлашки, Симеон Луков и Георги Елдъров. Тяхното завръщане е свързано също с липса на свещеници. Днес те не са между живите, както и последния от старото поколение, останал в Асизи о. Владимир Пенев.

 

Днес францисканците в България служат в гр. Раковски и в гр. Плевен. Те са шестима на брой и са част от полската провинция "Непорочно зачатие на Дева Мария".

 

Отец Йосиф Кривчев

О. Йосиф Кривчев е роден на 30 януари 1899 г. в с. Балтад­жии (днешният кв. Секирово в гр. Раковски). Постъпва в Ордена на св. Франциск на 10 август 1913 г. в Източната Провинция Дедеагач (днес Александрополи) в Тур­ция. Там има вече трима фран­цисканци – о. Гаетано Ван Попел - холандец, о. Бернардо Муза от Сардиня и о. Бонавентура Алока - неаполитанец. На 19 март 1915 г. приема францисканското расо. Посещава Константинополска­та семинария в същия град, след това е изпратен в Италия, в Баньореджо. Новициата си прекар­ва в Асизи, където на 1 ноември 1919 г. полага първите си обе­ти. О. Гаетано Москато е негов наставник по време на новициа­та. Завършва в Асизи философия (1917-1919 г.). В последствие пристига в Рим на 6 октомври 1919 г; в Международния Се­рафимски колеж се посвещава на обучение по теология; на 6 август 1921 г. полага вечните си обети. Преди ръкоположение­то си, след духовните упражнения, казва че, ако зависеше от него, би станал един смирен мирски брат, защото осъзнава, че пред него стои една огромна отговорност пред Господа да бъде свещеник. Приема волята на Бога, обявена чрез настоятелите и в събота на 17 март 1923 г. е ръкоположен за свещеник в Ла­теранската базилика. На 19 март на тържеството на св. Йосиф и в чест на Дванадесетте апостоли отслужва първата си литургия. На следващия ден, в присъствието на о. Стефан Инюди, отслужва Евхаристия в криптата на Св. Петър, върху Олтара на Апостола. През годините 1922-1923 следва в Ориенталския Понтификален Институт.

На 29 юни 1923 г. отслужва пър­вата си литургия в родното си село. Изпратен е в Дедеагач, но гръцките власти не му позволяват да остане повече от две седмици. Завръщай­ки се в родината си, според плана на Божественото Провидение, о. Кривчев посвещава огромно внимание на младите и с голям плам се стреми за създаването на структура на Ордена в България, приемайки първите звания. Петте министранти, които служат по време на първата му литургия в гр. Раковски са възхитени. Из­явяват желание да постъпят в Ордена. По това време, с позво­ление на своите наставници, о. Йосиф създава институт за от­глеждане на плодове и зеленчуци. Поради липса на условия за приютяването на младите звания и по различни други причини, със съгласието на Генералния настоятел о. Доменико Тавани, ги води към Турция (1923 г.) и основава първата семинария в Буюкдере, близо до Истанбул. Там младите българи започват своето обучение. Както той сам казва, за него о. Доменико е като истински майка и татко, понеже о. Йосиф е първия бълга­рин в Ордена. До 1929 г., всички младежи са изпратени в Ита­лия, където завършват своята формация и възпитание в Бреша и Асизи, а в последствие работят всеотдайно на Божията нива. Освен младежите, които изпраща за свещеници, е взел няколко младежи като религиозни братя, които пристигат в Италия и полагат вечни обети: Бъзлев, Власов, Лангерджийски, Джер­лашки, които са извикани по-късно като войници през Втората световна война и не се завръщат повече.

През 1929 г. затварят семинарията, поради липса на отци като преподаватели, поради липса на книги и защото самите младежи не са одобрени от общността в Буюкдере. Въпреки, че семинарията е затворена, о. Йосиф остава в Буюкдере заедно с о. Ромулдо Филонович, като изпълняващ службата на енорий­ски свещеник до 1943 г., когато е преместен в друг конвент на Източната Провинция, в Дедеагач. Там има една къща на Ори­енталската провинция. Когато по-късно, след войната, градът е присъединен към Гърция и къщата се връща на диоцеза, о. Йосиф е приет от Никополския епископ монс. Евгени Босил­ков.

О. Кривчев има изключително преживяване, поради дъл­бокото си приятелство, което го свързва с О. Максимилиян Кол­бе в Серафимския Колеж на Урбе – той е един от първите де­кларирали се Рицари на Непорочната (Milizia dell’Immacolata). О. Максимилиян Колбе му предрича дълъг живот и пожелава да бъде с него в Полша, ако наставниците не решат нещо дру­го. Сърдечни отношения почти десет години има и с Н. В. Пр. Монс. Джузепе Ронкали, докато изпълнява ролята си на Апос­толически Нунций в Турция (който впо­следствие става Папа Йоан XXIII); той от своя страна и поради лично предпочитание (както пише в завеща­нието си о. Йосиф), идва за духовните си упражнения в Буюк­дере, докато о. Крив­чев е енорист. С него­ва помощ през 1939 г. двама наши събратя създават първата религиозна общност в България и така започва присъствието на Ордена, за което до­тогава се говори, че е невъзможно. За да се реализира това, е необходимо преминаването към славяно-византийския обред. Много пъти о. Кривчев се обръща с молба към епископа на Софийско-Пловдивския диоцез да преотстъпи една църква на францисканците, но владиката капуцин не дава съгласието си. Така постъпва и владиката пасионист на Русе. Единствено ек­зархът монс. Кирил Куртев, със съгласието на Ориенталската конгрегация и Генералния настоятел на Ордена, приема отците Иван Гаджев и Недялко Романов и ги изпраща в с. Покрован.

Турските власти осведомяват о. Йосиф, че трябва да се прибере в България. Завръща се в родината си, а след три годи­ни настоятелите решават да го изпратят в Джава (Индонезия). Когато след много преживени трудности най-накрая се сдоби­ва с паспорт и се качва на влака за Италия, във вагона вижда пред себе си двама епископи – софийския и русенския, които го умоляват да остане в България, понеже не знаят на кого да възложат мисията в Царев Брод, чието седалище до момента е вакантно.

От 27 декември 1947 г. е в с. Царев брод (България), къде­то започва дълъг период на самота, предсказан му от о. Тавани преди ръкоположението, който характеризира неговия живот. Там остава 41 години т.е. до смъртта си. Живее присъединен към Ордена само с вяра, без съмнение и с ентусиазъм на нови­ций. Единствения начин на връзка с братята са писмата, които му позволяват да бъде близо до радостните и трудните момен­ти, и някои редки посещения на приятели. Вижда Ордена да расте и това го изпълва с голяма радост. Родните звания на род­ната земя се раждат в агония. Изпълнява службата на енорист и капелан при Сестрите Бенедиктинки от Тутцинг, които със­тавят единствената общност на монахини в България. Живее в ермитраж, ерем, монашеска обител в самота. Тук се среща спокойно със сестрата Смърт, изцяло предавайки се на Божи­ята воля. Както пише в завещанието си: „Винаги се стараех да подражавам на францисканската бедност и се възползвах от всичко необходимо, което ми бе дадено от моята Майка – Ор­денът! Към нищо не съм привързан, възхищавам се единствено на безкрайната Божия доброта. Така предразположен и отделен от всичко, не ми остава нищо друго освен де очаквам утешава­щия глас – повик на Исус, и да се срещна с Него във вечността”.

Истински последовател на Серафимския Отец, о. Йосиф е твърд във вярата си, милосърден, постоянен в молитвата, вина­ги верен на Църквата, свързан с нашето религиозно семейство с дълбока любов. На 30 август 1988 г., с изчерпани сили, на възраст почти 89 години, в град Царев брод заспива в Господа о. Йосиф Кривчев. Син на Генералната Кустодия на България, първият български монах от нашия Орден. Заупокойната служ­ба е отслужена от Никополския Епископ Монс. Самуил Се­рафимов Джундрин, който произнася незабравима проповед. Обичният Отец Йосиф сега почива в гробището на родното си село.

„Той осъществява една важна мисия за българските зва­ния на неговия Орден и една още по-важна мисия, следвайки Божия план, чрез своя личен живот. Той оставя след себе си живо свидетелство за привързаност към църквата и към фран­цисканския идеал. В неговата малка и бедна стая са намерени няколко цветчета от рози, характерното ухание на България, предназначени за събратята от Рим – символ на благодатта на неговия свет живот” - както пише ген. Ланфранко Серини.

 

Отец Иван Гаджев

Роден е в село Секирово - 1910 г., в многодетно семейство. Има двама братя - Ангел и Йозо, и 2 сестри - Тена и Мария, коя­то е починала 18 годишна, в град Загреб, като монахиня. И днес много от роднините на отец Иван Гаджев живеят на улица „Владая“ 8, в Секирово. След завършване на начално образование в Секиро­во, учи при отците конвентуалци в Буюкдере. Завършил е учението си в манастира на отците конвентуал­ци в град Асизи - Италия. Ръкополо­жението му станало на 13.08.1933 г. в базиликата „Св. Франциск“. От 1934 г. е помощник-енорист в град­чето Спело до Асизи. Също така, като отец Арсен Антонов, се връ­ща в България по молба на монс. Кирил Куртев и започва да служи в енориите от Източен обряд. Бил е в село Покрован, община Ивайловград. Тук има нещо интересно, което се знае само от неговите близки. След споменатия по-горе процес през 1952 г. срещу католическите свещеници, един до­бър милиционер от оня край, дето е служил отец Иван Гаджев, му съобщава тайно, че след няколко дена ще вземат и него. Тъй като са били близко до границата, знаели са обстановката и със съответните връзки е забегнал в Турция. Той е потърсил съ­действието на жената на Серафим Гендов (отказал се свеще­ник- конвентуалец, с която се е срещал и отец Георги Елдъров и пишещите тези редове са искали приживе разрешение да кажат това). И споменатата по-горе жена на Серафим Гендов, от Тур­ция урежда пътуване с кораб на отец Иван до Италия. По къс­но, след 1958 г., отец Иван се завръща в България и е пътувал с една малка моторетка „Веспа“. То­гава не е има­ло такава тех­ника и това е правело впе­чатление на хората. Ня­колко години отец Иван е живял в род­ното си място в Секирово, но, пишещите тези редове вижда­хме ,че на отец Иван не беше разрешено да казва литургии. Вече с последващо идване в България на отец Георги Арлашки е издействано право по надлежен ред да казва отново литургии. Много обичаше да казва литургиите си пред олтара на Дева Ма­рия в Секирово и ние много пъти сме му слугували. След това на отец Иван беше дадено право и да изнася про­поведи. Последните си години отец Иван изкара като помощник-енорист в село Трънчовица, при отец Арсен Антонов. Почива през 1973 г. в село Трънчовица и е погребан в Секирово, в същия гроб, където са отец Йосиф Ружин (1856-1899) и отец Венко Ки­сов (1872-1941). Там са погребани и отците конвентуалци Герги Митов (1915-1981) и отец Георги Арлаш­ки (1923-2001). Гробът се намира до гроба на монс. Иван Романов и отец Недялко Романов.

 

Oтец Арсен Антонов

Роден в многодетно семейство на 20 януари 1911 г. в Балта­джий (Раковски)– кв. Секирово. Има трима братя - Иван, Венко и Йозо, и две сестри - Филомена и Ана (втората майка на монс. Георги Йовчев). Начално образование завършва в родното си село. Желае, както много други млади българчета, да се посвети на Бог в Ордена на Св. Франциск. Гимназиалното си обра­зование получава в Буюкдере, Турция и в Сполето - Италия. Прекарва годината на Новицията в Асизи, където полага и пър­вите си религиозни обети. Едновременно завършва лицей в Светия Конвент и курс по теология в Мисионерския теологичен колеж, който днес се нарича „Францискан­ски“. Първия си обет полага на 1 ноември 1928 г, а вечните си обети - на 11 февруари 1932 г. На 17 март 1934 г. е ръкоположен за свещеник в базиликата „Св. Франциск“ в Асизи.

Запален от копнежа да привлича и придобива за Бога всички души, през 1934 г. с други събратя заминава за Шенси - Китай, а после в град Пингли. Въпреки трудностите от раз­личен тип, най-вече с тамошните власти, живее 4 години в Ки­тай. Повече не може да остане, тъй като, съгласно тогавашните международни отношения, няма споразумение между Китай и България за престой на български свещеници. Отец Арсен се завръща в Италия през 1939 г.

Важно е да се подчертае, че по това време в Рим пристига екзархът на Католическата църква в България от Източен обряд - Н.В.Пр. Монс. Кирил Куртев, с молба до Светия престол да му изпратят свещеници за неговата епархия. Именно тогава в България се завръщат отците конвентуалци - Арсен Антонов, Иван Гаджев, Георги Митов, Недялко Романов и др., и започват да работят в енориите от източен обред. Отец Арсен Антонов е назначен в село Куклен, където става един от организатори­те за построяването на църквата. Живее много скромно, пре­хранвайки се понякога само с хляб и вода. Невероятната воля и себеотдаденост на Божия служител несъмнено вдъхновява всички верни във вярата и води до възхищение. Годините на бедност и самота са години на благослов, които във вечността дават многоброен плод.

След 23 години, поради липсата на свещеници в Северна България, връщайки се към западния обряд, поема енорията на село Ореш, близо до р. Дунав. По-късно е преместен в село Трънчовица, където успява да изрисува енорийската църква. В Трънчовица е бил в много близки отношения с отец Петър Сарийски. Дълго живее сам, в крайна бедност, през последни­те четири години е почти инвалид, поразен от увреждания на слуха и прогресивна парализа. Това не му пречи да проповяд­ва Словото Божие и да бъде силен свидетел на Христос, след­вайки примера на св. Франциск. Отец Доменико Романов му помага в почивните дни. През декември 1984 г., приет от род­нини в Секирово, намира братска помощ; приел всички тайн­ства на Църквата, на 3 януари 1985 година предава духа си на Бог, спокойно, както винаги е живял. Погребан е в гробищата в Секирово, в гроба на отец Бенедикт Чувалков. Малко пре­ди смъртта си доверява на о. Недялко Романов: „Ела, сестро Смърт! Умирам щастлив. Живях религиозния, мисионерския, свещеническия и францисканския си живот по най-добрия въз­можен за мен начин!“. Погребението му се отслужва от Негово Преосвещенство Самуил Джундрин, Епископ на Северна Бъл­гария, заедно с 12 свещеници от цяла България, с о. Недялко Романов, Хранител на България. Реч произнасят Негово Пре­освещенство епископът и о. Романов. „Аве, скъпи братко, моли се за своето отечество и за малкия брой братя, докато не дойдат добри времена, вярата е укрепена и нашият Орден просперира. Почивай в мир!“

 

Отец Недялко Романов

Земният живот на о. Недялко започва в Секирово (Раков­ски, България) на 18 септември 1911. На 13-годишна възраст е приет в малката Семинария на Буюкдере (Истанбул), Турция. Изпратен в Италия, завършва гимназиалното си образо­вание и лицей в няколко Семинарии на Ордена. Завършвайки новициата, на 9 ноември 1929 произнася първите си обети и на 6 януари 1933 вечните си обети; на 2 септември 1934 е ръкопо­ложен за свещеник. Веднага след това е насочен към апостолска дейност в Серафимската провинция Умбрия и за кратко време пребивава също в Светия Конвент на Асизи. През 1942, завръщайки се в България, преминава от латински към източен обряд и в продължение на 30 години изпълнява службата си в Покрован и Кобилино, независимо от преследванията и малтретирането при комунистическия режим, по вре­ме на присъдата за изпълнение на об­ществен труд, дава отличен пример за свещенически плам, францискан­ски дух, молитва, смирение, търпение и трудолюбие.

Около 1970 година е назначен за енорийски свещеник на католическата общност в Асеново, където извършва плодо­творна свещеническа дейност до смъртта си.

Днес в Асеново малко от хората, които са познавали добре о. Недялко и са му били помощници в енорийската и домакин­ската дейност, са сред живите. „Всеотдаен свещеник, изклю­чително добродушен и благороден, човек с чувство за хумор, почитател на футбола и на цветята…” Такива са впечатленията, които може да придобие човек за отец Недялко от спомените на асеновчани, въпре­ки че те не са доста­тъчни, за да го опишат изцяло. С пристигането си в селото, той впе­чатлил хората не само с усърдието си в све­щеническата дейност, но и с таланта си на градинар - оформяне­то на цветните гради­ни, събирането на семена, аранжирането на цветята…знания и умения, които предал на много от своите енориаши. Живеел много скромно - като истински последовател на св. Франциск. Почти всички средства спестявал за поддръжка и ремонт на църквата. Успял да подмени изцяло покрива на хра­ма и да реставрира стенописите. За прехрана разчитал на това, което отглеждал в двора и на помощите от своите енориаши. Живеел в малката пристройка до църквата. Сградата на енорийския дом дълги години била отчуждена. С настъпването на демокрацията в България била върната като имущество на църквата, но въпреки основния ремонт, който о. Недялко успял да ù направи, той продължил да си живее в малката стаичка, която била и негова работилница. С голямо удоволствие и усърдие той правел броеници – за да насърчава своите верни в мо­литвата. С вълнение очаквал да полу­чи поръчаните материали и меда­льончета от Италия, за да зарадва с тях хората около себе си. Днес всички си спомнят, че където и да отиде, о. Недял­ко винаги „раздавал Марийчета”. Както всеки свещеник, и той се радвал много, кога­то неговите енориа­ши го посещавали, за да му помагат - при обработката на двора, правенето на свещи, почиства­нето на църквата… А той бил за тях не само духовен пастир, но и приятел. Бил добре посрещан и канен навсякъде. Показателен е фактът, че в трудните времена, когато църк­вата е била отричана и атакувана, о. Недялко е имал приятели и сред православните християни, които живеят в Асеново. Съвсем естествено той придружавал поверените му верни в техните радости и скърби - посещавайки домовете им или канейки ги на гости; събирайки се с тях в църквата или на фут­болния стадион; поучавайки ги като духовен пастир или споде­ляйки техните интереси като приятел….Спомените на всички хора за него са изпълнени с уважение и обич.

В последните години от живота си о. Недялко стоически понася изпитанията на болестта. Въпреки влошеното си здра­вословно състояние, той продължавал да води и подкрепя по­верените му енориаши по пътя на вярата. Не са били единични случаите, в които почти губел съз­нание докато отслужвал литургията, но въпреки физическата си немощ, настоявал, че трябва да отслужи и завърши мисата. Отдъхвал си за кратко и пак се връщал пред олтара. По този начин сякаш показвал на енориашите си, че си­лата на духа може да счупи оковите на физическото страдание.

О. Недялко завършва земния си път в болницата в Плевен. Един от последните му посетители споделя, че в деня преди смъртта си, той изглеждал много бодър. Говорел за това, как ще се подготви да отслужи литургия в с. Малчика за празника на св. Ана. На следващия ден Бог го прибрал при себе Си. Така о. Недялко посрещнал празника на св. Ана в Небесното Царство. Погребението му е извършено на 13 юли в Асеново. От­служено е от никополския Епископ Петко Христов. Тленните останки на о. Недялко са пренесени в родното му село, Секи­рово, където е погре­бан в същия гроб, в който почива чичо му - Монс. Иван Ро­манов, Епископ на Софийско-Пловдив­ския диоцез.

Споменът за този изключителен човек ще бъде вечно жив в Асеново. През 2010 г. в църквата „Св. Троица” бе поставена и осве­тена негова паметна плоча - в знак на благодарност и уважение към делото му и като наследство за бъ­дещите поколения. А на всяка годишнина от раж­дането му за Вечния живот, се от­служва литургия за него и за бла­годарност към Бога, че сме имали такъв духовен пастир.

 

Отец Венко Плачков

Отец Венко Плачков е ро­ден на 16 май 1912 г. в с. Секи­рово. След завършване на начал­но училище постъпва в малката семинария в Буюкдере в Истанб­ул. След това заминава за Асизи, където завършва философия и богословие. Първите си обети полага на 1 ноември 1928 г., а вечните на 15 август 1933 г. На 2 септември 1934 г., бидейки на 26 год. възраст е ръкоположен за свещеник в базиликата „Св. Франциск”. Бива назначен за въз­питател и преподавател в нисша­та духовна семинария на фран­цисканците конвентуалци. Там получава прякора „дядо Венко”, не толкова заради забележителната си мъдрост, колкото поради навика да върви леко прегърбен напред. Освен като възпитател, той пре­подава и латински език в горните курсове. Между 1941 г. и 1946 г. след­ва в Папския източен институт в Рим, като завършва с дисертация за апостолическите префекти в Цариград от периода на Френската революция до средата на XIX век. След неговото завършване е пратен в провинцията, където се труди за спасяването на душите, по времето на един бурен пе­риод от политическия живот в Италия. През 1951 г. е върнат отново в Асизи и там остава до края на живота си. Той се пре­връща в неразделна част от панорамата на градчето. Всички си спомнят за него с топли чувства, за вниманието, което отделя на всеки и материалната помощ, която оказва. Отец Венко по­стоянно поддържа връзки с България, не само за да получава сведения от родината, но и за да изпраща помощи. Включва се в дейността на Визитатора делегат за българите в чужбина. Той е един от малцината, които се осмеляват да посетят отечество­то си през 60-те години. Контактите му с родната църква са от капитално значение и за някои ватикански решения. През 1973 г., за около половин година, е натоварен с върховното ръковод­ство на българските францисканци, поемайки пръв възстанове­ната древна титла „кустос”. Той никога не е повишаван с други официални водачески роли в светата обител в Асизи. Повере­ните му длъжности не надхвърлят рутинните задължения на едно монашеско братство. Поучава без да се изкачва на амвона, потъва в молитва като остава всеки момент готов да откликне на нуждите на ближния, толкова бързо, колкото на Бога.

След падането на режима, о. Венко организира изпраща­нето на помощи за родната църква и хората. Не само парични средства, но също така лекарства и храни. Остава жизнен поч­ти до края на живота си. Като че ли земетресението от сеп­тември 1997 г., когато на базиликата и манастира са нанесени сериозни щети, а падат и човешки жертви сред събратята му и сред гражданското население, повлиява и на неговото духовно разположение. Започва да забравя и се изолира. Лицето му про­меня облика си, единствено когато някой му говори за родната България. На 15 юли 1999 г. се пренася във Небесната Родина.

 

Отец Петър Сарийски

Отец Петър Сарийски е роден на 27 октомври 1912 г. в чисто католическото село Калъчлии (сегашния кв. Ген. Николаево на гр. Раковски). Отгледан и възпитан в духа на вярата, след завършване на началното си образование в родното си село, напуска семейството си още на 11 годишна възраст‚ отивайки в малката семинария на отците конвен­туалци в Буюкдере в Истанбул. Завършва гимназиалното си образование в Сполето – Италия; а новициата си прекарва в Асизи и Озимо. На 1 март 1935, завръщайки се отново в Асизи, е издигнат в Орде­на на Светия Презвитер. Като на 3 март 1935 г. е ръкоположен в базиликата „Св. Франциск‘‘ в Асизи.Първата си литургия в родното си село отслужва още на 15 август 1935 г. на големия празник Успение на Дева Мария. Преподава литература на Серафимската младеж в мисионер­ския колеж. В периода 1936-1940 г. прекарва времето си в Рим, където завършва докторантура в Латеранския колеж. След кое­то отново се завръща в Асизи, където преподава каноническо право и др. предмети в семинарията на отците конвентуалци.

През 1942 г. по молба на Епископа на Софийско - Пло­вдивската епархия – Иван Романов, се завръща в България и поема поста на негов секретар до 1952 г. По това време, обаче, в България се налага сталиниския режим на управление през комунизма, характерен с крайната си жестокост и преследване на инакомислещите и интелигенцията. Започналото още през 1937 г. с досието от Ореш наблюдение на дейността на Като­лическата църква в България сега преминава в свирепо пре­следване на нейните последователи. Защото ако седем години преди 9 септември 1944 г. католиците вече са обект на поли­цейско внимание и оперативни разработки , то едва ли е чудно, че седем години след тази дата тях просто ще ги разстрелват и пращат по лагери! Започналите публични процеси срещу епископите и по-голямата част от свещениците водят до смърт­ни присъди и тъмничен затвор за повечето. О. Петър е осъден, като благодарение на юридическата му подготовка, присъдата е намалена на 20 г. тъмничен затвор, а след 10, изкарани в не­мислими страдания и унижение, е освободен.

В периода 1963-1968 е назначен от еп. Коков за енорийски свещенник в с. Дуванлии. От 1968 г. поема голямата енория в с. Ореш, отдавайки изцяло последните си сили и енергия за хората. Освен задъл­женията си в с. Ореш, през неделните дни и на празници от­служва литургии и проповядва на католиците в гр. Свищов, в малката църква на бившата семинария на пасионистите.

Свързвайки се с научните среди в университета във Ве­лико Търново с негова помощ са издадени множество научни трудове. Отец д-р Петър Сарийски е съавтор на книгата „Доку­менти за католическата дейност в България през 17 век“ – уни­верситетско издателство на Софийския университет, 1993 г. Правейки много за църквата в с. Ореш - украсявайки я, изрисувайки я, неговата основна цел, обаче, си остава градежа на храмове в душите на хората. Бидейки един истински „ловец на души“, отдава и последната си капка сила, подготвяйки се за литургия, когато на 19 декември 1981 г. инфаркт го изпраща като нов жител на небесното Царство.

 

Отец Йосиф Гагов

На 09.04.1915 г. в семейството на Венко и Павла Гагови в едно от малкото островчета на като­лицизма в България - село Калъчлии (днешният кв. Ген. Николаево на гр. Ра­ковски) се ражда малкият Йоско. Роден през ранна пролет, той получава божия­та харизма на слънчев и усмихнат човек през целия си жизнен път. Откърмен в семейство на ревностни католици, той още от малък е свързан по неповторим начин с Христовата църква. Първата му служба към нея е като министрант (или както го наричат в католическите села „слугувач”). От този момент до края на живота си Йосиф ще бъде именно това – слуга на църквата и Бога. Явно точно това е желанието на Светия Дух, защото от множество канди­дати, именно той е избран да замине да учи в духовна семина­рия. Това става през един студен януарски ден на 1927 година. С фуражка на главата и куфар в ръка, ненавършилото дванайсет години момче се разделя със своята майка. Той, разбира се, е тъжен от сбогуването, но душата му е преизпълнена с копнеж и амбиция за духовен живот и близост с Бога. Така с тези проти­воречиви чувства на радост и тъга, заминава за цариградското предградие Буюкдере. Там съществува духовна семинария при­крепена към местния францискански манастир. В нея има инте­ресно съчетание на отлично образование, давано от добре ква­лифицирани учители, със сурови спартански условия, изразени в бедност и семплост, придружени с желязна дисциплина. Там бъдещият отец Гагов получава силен старт. Но семинарията е затворена през учебната 1928/29, което налага преместването на Гагов в град Сполето. Това градче е толкова близо до Асизи, че едва ли не Гагов буквално върви по стъпките на свети Франциск. Тук той истински усеща свързаността си с ордена. Това става през годината на послушничество, когато младият францисканец става брат Йосиф Мария. В този период послушникът изучава основните правила на монашеския живот и устава „Регула”, в чиято основа е аскетично послушание, себеотри­цание, въздържание, търпеливост, искрено братолюбие, понасяне на унижения и обиди. Всичко това в атмосфера на молитва, тишина и откъсване от околния свят. След този период на себеопоз­наване брат Йосиф Мария дава вре­менни монашески обети на 12 но­ември 1931 г. Същевременно записва философски курс, който завършва, разбира се, с отличие. Пет години по-късно, навър­шил 21 години, на 31 май 1936 г. той встъпва безвъзвратно и завинаги в монашеския живот. Доловили големия научен потенциал на паметливия и бу­ден младеж, ръководителите на манастира не губят време да го запишат да следва богословие във Висшата духовна семинария в Асизи. Тук семинаристите се готвят за свещеническа служба. В тази духовна школа е събран цветът на бъдещите францискан­ски свещеници. Тук се обучават италианци, испанци, холандци, северно и южноамериканци, дори китайци, все младежи отда­дени на искрена вяра и любов към францисканското учение. Въпреки това многообразие, Гагов се отличава като отличен ученик и младеж с голяма любознателност. Той използва всеки свободен момент за себеусъвършенстване. Усвоява няколко ев­ропейски езика и следва свободен курс по медицинска помощ. Скоро той спечелва доверието на всички и е провъзгласен за клисар, което му позволява да се докаже и като истински естет, притежаващ голяма сръчност при украса на олтари и статуи.

Междувременно продължава и духовното му развитие. През 1936 г. е вече иподякон. А на 25 юли 1937 г. става и дя­кон. Няколко месеца по-късно на 17 октомври 1937 г. Йосиф Га­гов е ръкоположен за свещеник. Така след почти десет години усърдие някогашният Йоско се е превърнал в отец Йосиф Гагов. На пръв поглед съвсем различен след претърпените физически и духовни промени, все пак нещо остава непроменяемо, кон­стантно и неизменно съпътстващо го, а именно неизмеримата любов и носталгия към родината. Едва ръкоположен, Йосиф зами­нава за родния дом. След десет го­дишна раздяла той най-после може да прегърне своите. Поостарелите му близки го посрещат весело и радушно, всички сияят от щастие и радост. Но за жалост още не ос­ъзнал ,че си е вкъщи, само след 3 седмичен престой, на новото отче е наредено да набере няколко млади българчета и да се върне в Италия. След пристигането му Върховното началство на Ордена изпраща отец Гагов да учи в Папския институт за Източни Църковни науки в Рим. Обучението му там завършва с дисертация върху мистериозната личност и доктрината на Презвитер Козма. На 10 юни 1940 г. тя е защитена и отец Гагов отбелязва със заслужена гордост в дневника си: „Аз съм вече доктор”. През това време пребивава в Мисионерския колеж в Терме ди Каракала, където приема поста зам. ректор (1939-43); (1954-67)

Но както може да се очаква, това не е краят на учението му. Прозорливите настоятели желаят да обогатят своето общество с един добър специалист. Така на 6 ноември 1940 г. той вече по­сещава курсове по Християнска археология. Неговите научни интереси в тази област са насочени към светците и мъчениците на ранната християнска църква. Научните му изследвания за­вършват с отлично защитена дисертация на 23 март 1943 г. През следващата година отец Гагов вече чете лекции по богословие на Източните църкви в Папския Богословски факултет. По-късно му е поверена и катедрата по християнска археология. Лекциите на младия доцент са много колоритни. Неговата голяма усмивка ведна­га спечелва студентите и внася свежест сред строгите стени на Фа­култета. За много кратко време успява да спечели сърцата както на студенти така и на останалите преподаватели. И макар, че се справя отлично с преподаването, академичната му дейност не се ограни­чава само с него. Той работи също така по книги, статии, рецензии, конференции и научни доклади. Но това, с което наистина изпъква, са статиите, които публикува в различни списания. Дори в научните си трудове, той не забравя любовта си към родината. Освен творба­та посветена на Презвитер Козма, той пише редица други статии за речници и енциклопедии свързани с отечеството му, най-обемистата сред тях е статията озаглавена „България”.

Още неразгърнал пълния си потенциал в тази област, през 1949 г. отец Гагов се насочва към друго поприще, на което отдава вре­мето и усърдието си. Той поема длъжността редактор и говорител на българския отдел на Ватиканското радио. Трудолюбивият отец се справя толкова добре, че за няколко години броят на предаванията нараства от едно на седмица на цели пет. Следвоенните години са тежки за България, но благия глас на Отчето е християнски лек, който носи спо­койствие и надежда на подтиснати от атеистичния комунистически режим хора. Освен, чрез благотворното вли­яние на радиопредаванията, отец Га­гов помага и по друг начин. И всъщ­ност това е най-големият му подвиг, най-истинското му християнско по­ведение, най- вярната му човешка посока, а именно да помага на ближ­ния. В това отношение той е наистина недостижим. Неговата всеотдайност към всички онези българи изгнаници, които чукат на вратата на манастира, го прави всеизвестен сред тях. За тях той е своеобразен спасител, истинско олицетворение на христовата добрина.

Десетки хора изгубили семейство, родина и материални сред­ства търсят помощ и убежище при него. На някои дава хляб, на други подслон, на трети работа, а на четвърти помага да заминат. Всички, които отиват при него са сигурни, че ще получат част от безкрайната му добрина. Посветен на своята чисто хуманна християнска дейност той става символ на братолюбие. Тези, на които е помагал, разказват за него, че сякаш бил на­всякъде. Един момент ще го видиш да се разправя с емигранти, след това ще го мернеш да обикаля римските улици, качил някой съна­родник на вярното си моторче, ще го срещнеш в министерства, в участъци, лагери ... все там, където очакваш или не очакваш. За това и го наричали „Хвърчащият отец”, а моторчето му станало едва ли не легендарно.

През ръцете му минават значителни материални средства: вещи, продукти, суми. Но той винаги остава верен последовател на своя вдъхновител и баща - свети Франциск. Всичко раздава на нуж­даещите се. Дори когато постъпва в тежко здравословно състояние в болница, не може да си осигури резервния чифт дрехи, изискван от лекарите. Въпреки званието си доктор и професор, той с никого не се държи надменно, пред никого не скрива откъде е дошъл и кой е баща му. На лицето му винаги е изписана благост и една неповто­рима разведряваща усмивка, която всички познавали го си спомнят. Животът на този верен последовател на свети Франциск за­вършва твърде рано на 14 септември 1967 г, когато е едва на 52 го­дини. Тялото на Отчето е победено от тежка болест, която го мъчи в истинска агония дълго време. Тялото е победено, но духът не! Дори боледувайки, той запазва своята одухотвореност и чувство за хумор. И някак си остава жив в сърцата на стотиците хора, на които е по­могнал. Дори и в сърцата на нас, които четем и слушаме за него. Защото добрината е над времето, ведрият дух над пространство, а Божията любов по-далечна от безкрая. Погребението му се отслужва тържествено в римската базили­ка „Св. XII Апостоли” от сънародника му о. Венко Плачков.

 

Отец Георги Митов

Отец Георги Митов е роден на 9 януари 1916 г. в село Секирово (ня­кога Балтаджий), близо до град Пло­вдив. Неговият баща – Петър Петров Митов е убит на фронта, където е погребан. За неговото отглеждане се грижи чичо му Арсен Петров Митов. Майка му Мария се жени повторно в Комитови, а по-късно се разболява от психическа болест. Фактически дядо Арсен Митов и баба Бонка – неговата жена – са се грижили за него и са го изпратили за свещеник. Тук има нещо интересно, което се знае от хората. При отпразнуването на така нарече­ната свещеническа сватба, отпред на тържеството са стояли новите му настоятели, т.е. чичо му Арсен и жена му Бонка. Но отец Георги е казал: „Най отпред искам да застане майка ми, независимо в какво състояние се намира!“

Завършва началното си училище в Секирово. Като малък заминава за Италия, където завършва средното си образование в Италия, в Бреша и Сполето. В Асизи, на 23.10.1932 г. пола­га първите си обети, а вечните си обети на 30.03.1937 г.; пое­ма свещеническата служба в гробницата на Серафичния Отец Франциск на 25 март 1939 г. В Истанбул изучава източен обред. Подобно на събратята си българи, той се завръща в Бъл­гария по молба на монс. Кирил Куртев и служи в енориите от Източен обред. Бил е в село Правдино, община Стралджа. При промяната във формата на управление от монархия към народна власт, всички притежания на Църквата: благотво­рителни дружества, болници, училища, преминават под власт­та на народното правителство; каноническите жилища са иззе­ти, дейността на религиозните ордени и конгрегации е спряна. Свещениците са принудени да живеят по сакрастиите или в камбанариите.

През 1952 г. свещениците биват обвинени в противопоста­вяне на новата форма на управление; някои са осъдени на смърт заедно с Епископа на Никополската Епархия, по-голямата част са изпратени в затвора за десет до двадесет години; един от тях е и о. Георги. На първия общ процес 29.09-03.10.1952 година е записано: Отец Георги Митов – францисканец-конвентуалец, тогава на 32 години, е осъден на 10 години затвор. Бил е в за­твора в Белене, след това в София, където са го посетили него­ви близки и те разказват нещо интересно: „Като ни пуснаха на свиждане и ние, които бяхме все уплашени, без да се усетим, си държахме ръцете скръстени като за молитва. И тогава един от милиционерите се нахвърли върху нас, защото сме стояли със скръстени ръце, което било знак, че и ние сме за затвора. Видя­хме ги, че плетат кошници и при отворените врати на спалните помещения, ако можеше изобщо да се нарекат спални поме­щения, видяхме сламени рогозки, с които ние си закривахме парниците в Секирово. После попитах отец Георги на тези ли рогозки спят и той ми отговори, че това било много добре, от което си направих извод, че е било много по-зле.“

Поради глада, жаждата, травмите и тежките усилия, из­тощен от недохранване, го поразява екземично заболяване. След пускането му от затвора, около 9 години, той отново е на същото си място в село Правдино. Излизайки от затвора, е принуден да се лекува в различни болници, но не постигайки почти никакво или слабо подобрение. Живеел е при много бе­дни условия и за да се изхранва е ходел в местното ТКЗС като поливач. През 1980 г, по съвет на лекари, получава разрешение от Правителството да замине за Рим, за да се лекува. Лечението в Италия му повлиява много добре. Той е един от първите хора, които папа Йоан Павел II при­ема на аудиенция през 1980 г. Завръща се в България, в с. Правдино, а през месец март 1981, няколко дни преди смъртта си, в Секирово, родното си село, проповядва Божието Слово по време на Пасхалната три­дница, за радост на вярващите. Често казваше: „Ето, прибли­жава се часът; аз трябва да умра скоро“. Така и става. Сестрата Смърт го отвлича в мълчание и внезапно.

В неделя 29 март 1981, ставайки сутринта, е подготвил всичко за отслужване на Светата Литургия; след първия сигнал на камбаната, влязъл в стаята си. Вярващите вече били дошли в определения час. Влизайки в стаята му обаче, някои от тях го откриват бездиханен, добре разположен на леглото, облечен в расо, с кръстосани ръце. Бил е обикновен човек, със стабилна воля, изучавал за кратко време изкуството да свири на орган. Живеел в самота и в истинска францисканска бедност, никога не се притеснявал за утрешния ден. Не рядко в селата се налагало да извършва погребения на починали православни. Погребалната церемо­ния на о. Георги се извършва в град Пловдив от Монс. Мето­ди Стратиев по източен обред. Следобяд хранителят о. Петър Сарийски, заедно с редица свещеници, отслужва Литургия по латински обряд в Секирово, където о. Георги е погребан, в при­съствието на роднини и множество вярващи. Бог да води о. Георги към славата на Рая, откъдето той да се моли за своето отечество, докато се засили вярата и се увели­чи броят на свещеническите и монашески призвания. Отец Георги почива през 1981 г. Погребан е в общия гроб, заедно със свещениците Йосиф Ружин, Венко Кисов, Иван Га­джев и Георги Арлашки.

 

Отец Георги Арлашки

Роден в град Раковски, кв. Секирово, на 09.11.1923 г. За него, в. „Абагар” (бр. 10, 2001 г.) пише: „…Тъй като не само не обичаше, а и беше готов да вдигне скандал, когато някой посмееше да изтъкне пре­възходните черти от живота и дей­ността му, само сега, след като той почина неочаквано на 23 август 2001 г., се чувстваме свободни да нарушим болезненото му смире­ние, като издадем изключително превъзходните качества на негова­та личност”.

През 1935 година Арлашки вече се проявява като водещ сред малчуганите около училището и църквата, въпреки дребния си ръст и скромно облекло. През 1937 г. за­вършва с отличие прогимназията и заема първо място сред нисшия клир към църквата, готвейки се да постъпи в духовна семина­рия в Италия. В град Асизи той за кратко време научава отлично италиански език и си извоюва позиции в духовното училище, сред съученици и пред преподавателския екип. От онова време е и набожността му към Божията майка – вероятно и под вли­янието на по-късния светецомъченик и негов старши събрат, Максимилиан Колбе, тогава на кратко посещение в семинария­та, където Арлашки следва в периода 1943-1950 г., изучавайки Философия и Теология (Богословие). Оттогава избира лозунг в чест на Дева Мария, който бива намерен изписан от него до края на живота му стотици пъти на листчета, по белите полета на учебници и молитвеници – стиха на Данте Алигиери: „На висша цел завършек си ти” (Рай, песен 33, 3), като понякога добавя също, „каквато те обикнах още като малък”. Не ще да е случайно съвпадение, че последната литургия, отслужена от него, е на 22 август, когато Римската църква чества празника на Мария Небесна Царица, неговата царица.

Ръкоположен за свещеник на 4 декември 1949 г. в град Асизи. След завършване на семинарското си образование в Аси­зи, през 1950 г. записва християнска социална доктрина в Като­лическия университет във Фрибург (Швейцария), където 3 го­дини по-късно постига магистърска титла. От малкото, което е писал на тази тема, от разговори и книжнината, която своевре­менно внася в абагарските хранилища, съвсем ясно е предпо­читанието му към немската синдикална школа на Карл Шмит, повлияла дълбоко на зараждащия се към онези години CDU на Конрад Аденауер, както и определените му симпатии към ми­сълта на френския християнски философ Еманюел Муние.

Първите си приноси в апостолата дава в новата църк­ва на францисканите „Непорочно зачатие на Пресвета Дева” в град Милано, като пасторален деятел в оживен градски квартал. През 1956 г. той получава катедрата по социология на Висшата духовна семинария в град Асизи, преподава Латински, Френ­ски, История и Социология, престоява там до 1959 г., когато напуска поста си, както изглежда, поради разногласия с ръко­водството, недовол­но от прекалено прогресивните му възгледи. Прекар­ва около година в един от най-изоста­налите региони на Италия, провинция Калабрия, където орденът основа­ва свои единици. През 1960 г. кан­дидатства за пост в Австралия, къ­дето франциска­ните по това вре­ме започват да се организират мащабно. В про­дължение на 30 години Арлаш­ки мисионерства по цялото лице на необятната страна, сменяйки често местожи­телството и рабо­тата, действайки кога в екип, кога сам. Поверена му е грижата предимно за ново­дошлите италиански, малтийски, полски и хърватски емигран­ти. Забележително е делото му в град Вирджиния, недалеч от Аделайде, където, в качеството на Ватикански отговорник за българите в чужбина, създава духовен център за сънародници­те, повечето с източно-православно вероизповедание. Когато там се появява български православен духовник, той му отстъп­ва храма и служението, и тръгва по други обекти из страната. Все още се помни в Австралия, а бива подходящо забелязана и от Ватикана – акцията му в полза на търсачите на опалови залежи в пустинната част на континента, в местността Coober Pedy, където стотици нови емигранти от Европейския изток и югоизток пробваха късмета си, с надежда за бързо забогатя­ване. Става известен с голямата си динамичност – сам вати­канският официоз споменаваше за неуморната му дейност сред миньорите в далечните райони на австралийската пустиня. За да не останели без неделна служба, пътувал редовно до тях с кола стотици километри, за да им помага духовно със служба, раздаване на тайнства, проповед, катехизис. Служи в църква, самата издялана в подземно пространство, изчерпано находи­ще на скъпоценен камък. Непредвидената житейска съдба е за Арлашки повод да получи допъл­нителен духовен, интелектуален, професионален опит, който след това пренася в България, когато става възможно да се завърне в родната земя.

Арлашки пръв се престра­шава сред другарите си да посети България, въпреки все още сви­репстващия болшевишки режим, и през пролетта на 1966 г. пътува за родния край. Въпреки някои за­труднения, остава с впечатление­то, че някак живота на хората се нормализира. Това го насърчава да поддържа все по-тесни контакти с църквата в България, и накрая, през 1990 г. решава да поеме пост в страната. Поверена му е мисия в селата Малчика и Трънчовица, а след това и Белене, в Никополска­та епархия. Малко след това пое­ма върховната длъжност на фран­цисканите в България, с древната титла „кустос”, която запазва до 1999 г. От 1995 г. работи в Софий­ско-Пловдивска епархия – първо в с. Калояново, а после в квартал Парчевич на град Раковски. Навсякъде той се проявя­ва като изключително динамичен и винаги готов да се адаптира на трудни условия. Подвижен, закач­лив, винаги изглеждащ по-млад от годините си. Прекосява България за няколко часа – идва, вижда и си заминава – за следващото за­дължение. Лесно другарува, поня­кога и шумно, но същевременно знае да се съсре­доточава в задъл­женията си. Под­държа в дадените условия своята обща и специ­фична култура. Чете, като малко други, следи българската и чуждестранната сфера, общата и специализираната. Говори няколко западни езика, но понякога чувства удоволствие да се изразява на местен павликянски говор – казват, че се опитвал даже да проповядва на родното наречие. Обичаше животните – сам, вечеряйки, заделяше от масата, за да занесе на своето куче. Оставяше на земята в кухнята чинийка със зрънца царевица – “за да има какво да яде мишката”. Любител фотограф – до нас са достигнали много от фотосите му – на природа, играещи деца, възрастни на седянка или по време на работа. Самият той на снимките винаги е заобиколен от приятели и най-вече деца, които той на-много обичаше и които също го обичаха.

До последния си дъх мечтае да присади трайно франци­сканския идеал на младините си в българските условия. В из­пълнение на тази своя цел става основоположник на манастира “Св. Максимилиан Колбе” в град Раковски.

В родния град Раковски приключват дните му – почива неочаквано в ранните следобедни часове на 23 август 2001 г.

 

Отец Симеон Луков

Отец Симеон Луков е роден на 08.05.1925 г. в село Калъч­лии - днес квартал Генерал Николаево на град Раковски - в се­мейството на Мария и Луиджо Лукови. Кръщелното му име е Любен. Получава ос­новно образование в местното учили­ще. Изявява се като много добър ученик. По-късно завърш­ва специализирано църковно обучение в екипа на мини­странтите, които представляват ре­зервоар от духовни призвания.

Малкият Любчо е възхитен от отците Йосиф Гагов и Петър Са­рииски. У него се поражда желание да последва пътя на францисканите конвентуалци. Решава да се посве­ти на духовния живот в манастира в Асизи. Напуска родина и родители на 01.10.1938 г. едва тринайсетгодишен. Пристига в Асизи на 03.10 и постъпва в месната гимназия лицей с класическа насоченост и така пет години до 1943 г, кога­то навлиза в послуш­ничество (1943 - 1944 г.), за усвояване идеала на францисканите, под ръководството на ду­ховния магистър Отец Бонавентура Морарио - румънец.

Следват години на философско и богословско образование във Висшата духовна семинария „Францисканум” в същия град, до ръкополагането му на 06.05.1951 г., когато вече е на 26 години. Първото му пре­разпределение в църковния апостолат е в църквата „Дванаде­сетте апостоли” в град Рим. Там о. Симеон има възможността да усъвършенства уменията си в църковната музика (компози­ция и орган), като се записва да учи във Висшата римска школа за църковна музика, след което упражнява усвоеното изкуство през годините в различните служ­би поверени му при манастири и църкви на много места в Централ­на Италия (освен в Рим, също в Албано, Пескара и Асизи). Създава хорове, прави репе­тиции, акомпанира с орган и хар­мониум. След като през 1966 г. Све­тият престол учреждява службата визитатор (делегат за българските католици в чужбина ) с щабкварти­ра в манастира на францисканите в Рим, отец Симеон изявява желание да участва в работата сред съна­родниците си.

Следва специализирани курсове в папския колеж „Руси­кум“ и извършва няколко обиколки извън Италия през лятото на 1969 г. в Югославия, Гърция и Турция.

Работи също в Радио Ватикана, като води предавания на български език. Преподава на мал­ки деца вероуче­ние, музика, спорт. На 12.06.1972 г. претърпява тежка пътна злополука в планинския проход между Болония и Флоренция, която му се отразява в следващите етапи от живота му, заради кошмара от преживя­ното.

Получава назначение в манастирите „Талякоццо” и после в „Ривоторто“ в град Асизи. Хвърковатият апостолат, типичен за св. Франциск се пре­връща в негов стил на работа. След събратята си българи, о. Симеон поема най-разновидни длъжности на най-много места и вина­ги в подчинено положение - другото качество което св. Франциск препоръча на свои­те. Монашеската бедност, от­личителна за францисканите, в него достига мащабите на пълно лишение по местата, където живееше.

След демо­кратичните про­мени в България от 1989 г., той е един от първите свещеници, кои­то се завръщат в родината. През 1991 г. поема ръ­ководството на църквата „Непорочно зачатие на Дева Мария” в квартал Парче­вич на град Раковски. По-късно е преместен на север в град Бе­лене на дунавския бряг, точно срещу зловещия остров Белене, доскорошния лагер на репресираните от режима.

Дълго ще го помни турчето от Белене, което покрай него научи основите на вярата и постоянства докато стане пълно­летен, за да поиска законно кръщение като си избра христи­янското име Симеон, монашеското на отец Любен.

Изтощен и вече болен в края на хилядолетието се прибира при събра­тята си по-близо до родното си мяс­то, като помощник в енорията на село Житница, и накрая в манастира „Свети Максимилиян Колбе“ в град Раковски.

След две години боледуване, при­кован на легло и обгрижван от събратя­тя си в манастира, о. Симеон умира на 21.03.2004 г и така достига до края на пътя на вярата и подчинението.

 

Отец Максимилиян Балабански

Отец Максимилиян Бала­бански е роден на 9 ноември 1925 год. в село Калашлия - (днес Ге­нерал Николаево), в семейството на Елисавета и Боньо. Кръщелно­то му име е Йосиф. Завършва ос­новно образование в родното си място. Родителите му го възпита­ват в следване на християнските добродетели, затова още от ранна юношеска възраст Йосиф открива своето свещеническо и монаше­ско звание. В енорийската църква, където е министрант и участва в Светата Евхаристия, решава да се отдаде в служба на Бога и на хората в Ордена на Францисканците Конвентуалци.

На 29 ноември 1937 година заминава заедно с о. Георги Арлашки, о. Йозо Земярски и о. Козма Бойкин за Асизи (Ита­лия). Когато присти­гат в Сакро Конвенто, младият Йосиф започва гимназиалното си обра­зование, което завърш­ва през 1942 година. На 14 август същата година започва новициат при Отците Францисканци Конвентуалци в Асизи. Полага първите си обе­ти на 15 август 1943 г. По това време е възхитен от живота, при­мера и християнското свидетелство на св. Максимилиян Колбе, подпеча­тани с мъченическа смърт на светеца в концлагера Освиенцим – Полша по време на Втората световна война. И тогава Йосиф решава да приеме мо­нашеското име Максимилиян. След завършването на новициата брат Мак­симилиян следва 3 години философия и теология. Вечните си обети полага на 8 декември 1946. През същата годи­на започва богословие, което завърш­ва през 1950 г. Ръкоположен е на 16 юли 1950 г. След ръкоположението си отец Максимилиян е назначен за рек­тор на Малката семинария в Асизи. По-късно работи в Перуджа, Губио, Католика, а също така е отговорник за постулантите – младите кандидати за Францисканския Орден. През 1968 год. заминава за Рим, където следва 2 години в Папския Източен институт и го завършва като магистър по Източ­но църковно католическо право. През 1969 г. е изпратен на мисия в Австра­лия и е назначен за ректор на семи­нария, а през последните 6 години от престоя си на най-малкия континент, изпълнява функцията Кустос на та­мошната структура на Ордена.

През 1992 година настъпва изключителен момент в живо­та на о. Максимилиян, защото тогава той се завръща в родната си България, която, по негови думи, винаги е носил в своето сърце. Тук, заедно с о. Симеон Луков е назначен в енорията в кв. Парчевич и в периода от 1 година служат на поверените им енорияши. През 1993 г. е назначен от Монс. Георги Йовчев за енорийски свещеник в с. Житница до 2000 г. В тази енория съгражда енорийски дом и същевременно манастир в град Ра­ковски. Преместен е в Раковски. След няколко годишен период на боледуване, приел светите Тайнства покаяние и маслосве­щение, и в присъствието на събратята си от своята общност, напуска този свят, отправяйки се към среща със своя Създател, комуто посвещава живота си. Отец Максимилиян Балабански умира на 13 февруари 2011 г. в манастира „Свети Максимилиян Колбеˮ.

Отец Максимилиян Балабански през целия си свещениче­ски и монашески живот работи много отговорно и с ентусиа­зъм, с всички хора, особено с младите. Отдава се на мисията си с всички сили и в името на Непорочната Дева привлича душите на поверените си хора към Бога. Изповедник на сестри и све­щеници. Рицар на Непорочната и ве­рен син на свети Франциск. Отец Максимилиян е обичан от своите енорияши и от съб­ратята си свещени­ци и монаси. Скро­мен и добър човек, монах и свещеник. Верен докрай. Винаги мечта­еше църквата и ми­сията на Франци­сканците Конвентуалци в България да се развива все повече и да има млади хора – българи, които биха могли да я продължат. Голяма радост беше за о. Максимилиян, когато най-после един младеж от енорията в с. Житница – Венцислав Николов (се­гашният отец Венцислав, който работи в манастира ни в ено­рия „Дева Мария от Фатима“ в град Плевен) през 2002 встъпи в Ордена на Отците Конвентуалци. Това беше за о. Максимилиян една надежда, че неговата мисия и на събратята му българи – о. Георги Арлашки, о. Симеон Луков, о. Георги Елдъров, след като са се завърнали от чужбина през деветдесетте години в България, ще продължи.

Винаги подкрепяше о. Венци, когато той беше в семина­рията в Полша, чрез своите молитви, а в едно от писмата, кои­то му е изпратил, на 18 август 2002 година, след тържеството на св. Максимилиян Колбе и на Успение Богородично, написал така: „Мили Венци, никога не сме сами, защото Исус и Него­вата Майка са винаги до нас. Бъди мъжествен. Ако това е тво­ето звание, никой няма да те изостави. Аз също, продължава в писмото си о. Максимилиян, оставих моите родители, брат и сестри на 12 години и отидох в Италия и, въпреки че чувст­вах тяхната липса и голяма носталгия, никога не се чувствах сам или натъжен, защото „Господ е моят Пастир, от нищо не се нуждая”. И това не е поезия, а приятна реалност”.

Отец Максимилиян беше много отворен, винаги нами­раше време за другите, а особено за своите събратя, активен, същевременно и човек на молитвата. Всеки ден молеше бре­виаря – задължителните молитви за всеки свещеник и монах. Също така с голямо внимание и набожност отслужваше Света­та Литургия, от която черпеше сили и подкрепа за всекиднев­ния си свещенически и монашески живот. Всеки ден, половин час преди Светата Литургия, го виждах да се разхожда около манастира и параклиса и молеше Светата Броеница, поднасяй­ки своите радости и трудности на Бога, чрез покровителството на Божията Майка, Дева Мария, която много обичаше, както я е обикнал неговият събрат и мъченик – св. Максимилиян Колбе, чието име е приел още докато е бил в новициата в Асизи – Ита­лия.

Отец Максимилиян, който преди три години беше при­зован от самия Исус да получи вечната награда, ще остане без съмнение в сърдечните спомени и като прекрасен пример за мен, за моите събратя, а също и за всички свещеници и монахи­ни, за верните от България, където той прекара последните си двайсет години. Със сигурност това време не е било по-малко интензивно и енергично от тези години, преживяни в служба на Църквата и на Ордена си в Италия и Мисионерска Австралия.

За всички свещеници и монахини, за всеки един от нас, о. Максимилиян ще остане като неоценим приятел. Отец Ди­митър Димитров – енорийски свещеник в град Раковски, кв. Генерал Николаево, възпоменава о. Максимилиян така: „Отец Максимилиян ни даде едно силно човешко, свещеническо и францисканско свидетелство дори и с доста продължилата му предсмъртна болест. Заобиколен от синовните грижи на събра­тята си беше един наистина симпатичен и послушен пациент. Често даже и в леглото си издигаше с вяра молитвени ръце и, повтаряйки почти несъзнателно литургичните думи и жестове, сякаш вече служеше Вечната Литургия”. Това е един скромен човек, това е един свещеник, един францисканец. Ето неговият живот, ето неговата любов и силна вяра във възкръсналия Христос – неговият Пастир.

 

Отец Георги Елдъров

Роден е на 27.02.1926 в село Зорница, в семейството на Петко и Бяла. Начално образование завършва в родното си място. През 1937 г. продължава основното си образование в Секирово. От ранна възраст чувства в сърцето си желание да отдаде изця­ло живота си в служба на Бога. Затова едва дванадесетгоди­шен, заминава за Асизи, заедно с францисканците мисионери от гр. Раковски, и постъпва в Малката семинария за младежи на Сакро Конвенто. Завършва обучението си през 1943 г. Чети­ри години по-късно- през 1947 г. завършва Класическия лицей на Философско-теологическия ко­леж на манастира в Асизи. Изу­чава Теология в Понтификалното Училище (факултет) по Теология „Сан Бонавентура” - Рим (1947- 1952); Изучава източни църковни науки в Понтификалния Инсти­тут за Източни науки – Рим (1952- 1955). Завършва магистратура по теология. По късно получава тит­лите Доктор по теология (1954г.) и Доктор по Източни църковни науки (1957г.).

Започва да издава „Фран­цисканският Мисионер“, месеч­но списание на седалището на Ордена на Монасите в Рим (юни 1954 – декември 1955); Също така дълги години работи като преподавател в областта на догматиката, историята и екумени­зма в Рим, САЩ, Германия, Обединеното Кралство и Румъния. От март 1955 г. работи като професор по Мисиология в Пон­тификалното училище по Теология „Сан Бонавентура“ – Рим. Преподава също Източна теология (1955), Екуменизъм (1957) и Еклезиология (1960) Става редовен професор по същите пред­мети от 15.12.1966.

Изпълнява функцията на Апостолически Екзаминатор на римското духовенство от 27.10.1961; о. Георги Елдъров е един­ственият българин, който взема участие във Втория Ватикански събор в ролята си на консултант на Потнификалната комисия за мисиите при подготовката на Втория Ватикански екуменичен събор (29 август 1960-юни 1962), а също така като консултант по време на събора (14 септември 1962 до края на събора – де­кември 1965), със специални връзки с Комисиите на Събора за мисиите и за епископите и епархиите;

Член е на Катехизисната Комисия на Викарията за епар­хията на Рим, от 18 февруари 1964. От 24 май 1966 е Консул­тант към Секретариата за невярващи;

Делегиран посетител на Holy See (свещена Конгрегация на Християнските църкви за Българските католици и чуждите държави) от 1966 до 1992;

Посветен в архимандрит на Източната Църква, със зва­нието и чина Монсиньор – 19 юни 1966 г. От 1965 г. е професор по Еклезиология във Висшия Институт за духовни науки „Кай­мари“ Рим;

Гост Професор в Католическия Университет на Америка, Вашингтон, Департамент „Религиозно Образование“, юни-ав­густ 1968, юни-август 1969;

Гост Професор на Теологичния семинар в Кенселер, Ню Йорк, септември-октомври 1968;

Професор по теология в Института „Еклезия Матер” на Лутеранския Университет от 3 октомври 1969;

Гост професор в Института по Мариология на Теологич­ното Училище (факултет) „Марианум” – Рим, октомври 1970-юни 1971;

Професор в Енорийския Център по Теология и Подготов­ка на лаиците в Апостолата на Рим, от ноември 1970;

Професор по Екуменизъм във францисканския Теологи­чески институт в Асизи от октомври 1970;

Професор по Източна духовност към Францисканския ду­ховен институт на Понтифичо Атенео Антонианум – Рим, от октомври 1970;

Отговарящ за Българското бюро при Радио Ватикана 1957-1991;

Професор по Религиозно обучение към приравнения Кла­сически Лицей „Гаетана Аньези“ (януари 1964-юни 1969), и Научния Лицей „Д.Ф.Кенеди“

27 години е визитатор от името на Ватикана за българите, живеещи зад граница. От 1966 г. до 1991 г. е говорител на Радио Ватикана за българските слушатели. През 1981 г. в Рим основа­ва католически архив „Абагар“, който се отнася за историята на България, Църквата в България и българските емигранти.

В родината си се завръща през 1991 г. след политическите промени и 53 г. живот в чужбина. От този момент издава вест­ник „Абагар“.

Умира на 11.07.2011 в София, след кратко боледуване на 85 годишна възраст.

 

Отец Владимир Пенев

О. Людвик Пенев е роден през 1926 г. в село Дуванлия. По-късно приема монашеско­то име – Владимир.

За себе си казва, че като малък, още преди да може да чете и пише, започва да служи литургия вкъщи. Прави в ста­ята си импровизиран олтар. Участва всяка сутрин. в Све­тата евхаристия от 05:00 часа. Баща му е министрант и го учи на латински. На 6-7- годишна възраст малкият Людовик не умее да чете и пише, но вече знае цялата литургия на латин­ски език. След като се научава да чете, получава от свещеника катехизис, за да може постепенно да се образова във вярата. Неговото монашеско и свещеническо призвание започва от ол­тара – от любовта му към евхаристията. Мотивира го фактът, че свещеникът записва присъствието на децата, по време на литургия, а за награда получават възможността да го придру­жават при благославянето на домовете на Ивановден.

Първият му контакт с Францисканския Орден става чрез о. Петър Гиев – капуцин. В началото има намерение да стане капуцин. Поради факта, че капуцините не изпращат в Тирол повече от двама - трима и вече няма място, малкият Людвик решава да замине с о. Петър Сарийски – конвентуалец, който също събира млади звания за школата в Асизи. На 28.09.1938 г., на 12-годишна възраст, напуска своята енория, заедно с още двама кандидати - Вентур Шишков и Давид Драганов. Групата е съставена от седем човека: тримата кандидати, о. Петър Са­рийски, Георги Елдъров, Любен (Симеон) Луков, Пеев, и Пе­тър с прякора „Миромирчето”. Пътуват от Пловдив до София с влак. Там уреждат всички документи в посолството. На 01.10.1938 г. заминават за Бел­град, където разглеждат Дуна­ва. Пътуват с Ориент Експрес от Истанбул до Париж. Прис­тигат в Асизи на 03.10.1038 г. в навечерието на тържеството на св. Франциск. Посрещат ги о. Балабански, о. Арлашки, о. Козма и о. Зайков. Заедно с тях стават 11 българи. Започват да учат италиански с о. Плачков. Имат строга забрана да не го­ворят помежду си на българ­ски. Владимир Пенев бързо усвоява езика.

Основното образование продължава 5 г. Започва новициат през август 1942 г. о. Бона­вентура Морарио е неговият наставник. Полага първи обети на 15.08.1945 г. След новициата започва тригодишно средно образование в семинарията в Асизи (liceo clasico). След това продължава с 4 год. теология. Ръкоположен е за свещеник на 5.05.1951 г. Не знае дали родителите му са живи. Преди война­та са си писали помежду си. Пощаджията от с. Дуванли уни­щожава писмата на Пенев и на неговите родители. Когато ко­мунистите идват на власт искат от семейството му да се отрече от сина си, понеже след войната не се е завърнал в родината си. Майка му и баща му не желаят да сторят това и затова влизат в затвора за около 2-3 месеца. През това време в затвора майка му се разболява и умира през 1957 г. Баща му живее до 1997 г., когато умира на 87 г.

През 1957 г. се среща с о. Пио и му казва, че желае да се върне в България. Светецът му забранява да прави това, защото няма да стигне жив до вкъщи. Той вече е третиран като ватикан­ски шпионин. След първата си литургия в citta del Castello, отива за две седмици в Ривоторто, където е наставник на о. Плачков. На 20.10.1951 г. получава обедиенция. Желае да замине за Африка, но провинциалът казва: „Твоята Африка ще е Рим в Трас Теве­ре до планината Джаниколо”. До 1961 г. се намира в голямата енория „Света Дорота”, в която живеят около 13 хил. жители. Занимава се предимно с младежите, с вероучение в училищата. Също така три пъти в седмицата преглежда филми и ги пуска на младите. През 1961 г. заминава за Асизи, където до 1962 г. е помощник на наставника на новициата. До 1966 г. изпълнява службата на зам. енорист в базиликата „Дванадесетте апостоли” в Рим. Тук отново се занимава с вероучение. През 1964 г. се за­писва а академията по изкуство в Рим. Поради добрия си талант започва веднага от втората година. След две години образование, по молба на енориста си, оставя четките и започва да се грижи за душите в енорията.

През 1966 г. архимандрит о. Елдъров го вика в колежа Ла­виния за помощник на бежанците от България. Те разполагат със средства от Светия престол – помощи за Католическата църква в България, с които подновяват църквите в с. Калояново и в с. Дуванлий, помагат на отците пасионисти в Северна България, както и на владиката. Лавиния е също така духовен център за българите. Там се намира параклисът „Св. Иван Рилски”.

О. Владимир Пенев става биритуалист. Учи 3 год. в Руси­кум. Пее много добре на славянски. Отслужва литургии за бъл­гарите в Париж и Мюнхен, а о. Георги Елдъров дори в Щатите. През 1971 г. затварят Винията за ремонт. Свещениците се пре­местват в Серафикум до 1973 г., от където продължават да се грижат за бежанците. Полагат големи усилия за тях от Албано - селище близо до Кастел Гандолфо, на 30 км. от Рим - но не успяват да им помогнат много, защото българите нямат средства да се движат. През 1976 г. о. Владимир е изпратен в манастир в Тавиакоцо – Абруцо, заедно с още трима братя. Понеже там не съществува енория, помагат с тайнствата на съседните три енории.

Малко по-късно о. Владимир отново е преместен. Изпратен е в Sacro Convento в Асизи, където е назначен за отговорник на горната базилика. През 1982 г. заминава за няколко месеца в Съединените Щати, където рисува икони за местните мана­стири. До 1983 г. е в Ривоторто. След това отново се завръща в Асизи до 1997 г. Същата година преживява голямото земетре­сение. Покривът и фасадата на църквата рухват в следствие на силните трусове. В това време о. Владимир не е в храма, но двама от неговите братя умират под развалините.

До 1990 г. се намира в Абруцо – Ланчано, място из­вестно с Евхаристичното чудо. Там изповядва поклонници от цял свят. В Ланчано подновяват манастира и църквата, и се мес­ти в Сиена Марина, пак в Абруцо, където се разболява от рядка болест на кръвта. В пе­риода 2000-2001 г. от­ново е в Ривоторто. От 2001 г. до сега е в Sacro Convento. Разболява се от сърце и е опериран. Умира на 24 декември 2016 г.

 

Размисъл за Католическата Църква вБългария

Еп. Мариан Блажей Крушълович OFM Conv.

В рамките на пътуванията, които правех през годините 1978-1989 като асистент и генерален викарий на Ордена на Францисканците Конвенту­алци, посетих многократно Централна и Източна Европа, а по-специално Че­хословакия, Унгария, Румъния и Бъл­гария. В България бях поне пет пъти. Благодарение на това натрупах впечат­ления относно живота на Католическа­та Църква в тази страна.

Ситуацията на Католическата Църква в България по вре­мето на комунистическото управление, започнало през 1946 г. изглеждаше скромна. Вярващите на Католическата Църква бяха съвсем малка диаспора, наброяваща около 70 000 човека при население на държавата от 8 милиона човека. Католиците принадлежаха към три отделни епархии. Първата от тях беше Латинския Никополски диоцез със седалище Русе, обхващаща северната част на държавата. Другата беше Софийско-Пло­вдивският апостолически викариат със седалище Пловдив. Той обхващаше южната част на страната, както е и днес. Третата по ред е Апостолическата екзархия със седалище София, включ­ваща католиците от източен обред от цяла България. Начело на всяка една от тези Епархии стоеше владика. За сравнение си заслужава да се отбележи, че Православната Църква по това време имаше 11 диоцеза, а на чело на Църквата от 1953 г. сто­еше патриарх. Верните на Православната Църква наброяваха 80% от населението.

Взимането на властта от комунистите след промяна на държавното управление от Монархия в Република през 1946 г. сложило и началото на преследването на Католическата Църк­ва. През март 1949 г. излязло специално постановление, което регулирало ситуацията на религиозните изповедания. Точка 3 от това постановление гласяло, че традиционното изповедание на Българския народ е православието. В изказванията на дър­жавните служители и съдии започнали да се срещат твърдения, че Католическата Църква и различните други християнски из­поведания са врагове на системата и агенти на западния импе­риализъм, понеже управленските им органи се намирали извън страната. Католическата Църква била призната за шпионска и заговорническа организация, а нейната дейност за подривна спрямо държавата. Гореспоменатото постановление било при­дружено с коментарите на представители на правителството и съдилищата формират основата за масово преследване на ка­толиците. Това преследване е било предшествано от процеси срещу отделни физически лица вече през 1950 г. Това е дало началото на серия от арести. В края на август 1952 г. са били задържани повече от 70 човека, между които са били – све­щеници, монаси, братя, монахини и миряни. Същата есен на 1952 г. са се състояли два важни процеса. През октомври били осъдени 41 човека, католици от двата обреда. Между тях един епископ и четирима свещеника получили смъртни присъди. Осъдените на смърт били еп. Евгений Босилков, владика от ла­тински обред от Никополската епархия и трима свещеници – о. Петър Сарийски – францисканец, който е бил много добър в правото и успял да получи замяна на смъртната си присъда с 12 години затвор. Докато през ноември 1952 г. по време на втория процес били осъдени на затвор 6 духовници и 3-ма миряни. След това бил осъден епископ Иван Романов – епископ на Со­фийско-Пловдивския викариат, който починал няколко месеца 56

по-късно в следствие на причинените му изтезания. Извън осъ­дените на смърт или на затвор почти всички останали духов­ници от двата обреда – свещеници, монахини и монаси – били осъдени на „надомен труд и образование“, като били задълже­ни да извършват принудителен труд и подадени на процес на социалистическа ресоциализация.

На 12 март 1953 г. държавните власти издали дру­го постановление съдържащо норми относно Католическата Църква. То имало таен характер. Благодарение на него са из­вършени конфискации на всички църковни имоти – движими и недвижими, принадлежащи на диоцези, енории, конгрегации, училища, болници и други църковни институции – социални и благотворителни. Същото това постановление предвиждало и закриването на духовните семинарии – диоцезиални и мо­нашески, които са давали образование отговарящи като ниво на средните училища. Като резултат от тези действия на дър­жавните власти спрямо църковните институции се стигнало до там, че в последствие освобождаваните от ареста и затвора све­щеници, монаси и монахини можели да се приютят единствено в опустелите светилища и сакрастии. Ограничаването на Църк­вата в сакрастиите не било единствено политически лозунг, а същинска цел, преследвана от страна на държавните власти.

През август 1979 г. пристигнах за първи път в България. Отидох в Ореш – енория принадлежаща към Никополския дио­цез, който от няколко месеца се ръководеше от нов епископ – Самуел Серафимов Джундрин. Това беше най-голямата енория в диоцеза, наброяваща около 4 000 верни. Енористът – франци­сканец - о. Петър Сарийски живееше в сакрастията от дясната страна на олтара. Сакрастията от лявата страна на олтара често служила за жилище на еп. Самуел Джундрин. Този път беше мое жилище. От страни на Църквата се намираше не много голяма сграда – плевня, която по-рано е приютявала домашни животни. След леко преустройство се беше превърнала в кухня и място за живеене на монахини. На двора на стената на същата тази сграда имаше поставен душ. По време на пътуването си намерих още няколко Църкви в подобна материална ситуация. Там навсякъде свещениците живееха в подобни приспособе­ни помещения към Църквата. Това подтисничество на католи­ческото духовенство беше олицетворение на методите на Съ­ветския съюз. В този период българите харесваха руснаците, понеже през 19 в. руснаците им помогнали да се освободят от турското робство. Българските власти, ставайки ревностни из­пълнители на руските директиви, от една страна са искали да се харесат на властите на СССР, след като по време на Втората Световна война застанали на страната на немските нацисти. От друга страна са целели пълното унищожаване на структурите на Католическата Църква и на невъзможността да се възроди. Отново преследването от страна на българската власт било изключително активно по отношение образованието на духо­венството и вероучението на децата и младежите. Използвайки аргумента, че до 1952 г. Католическата Църква не е притежава­ла висши духовни семинарии, категорично се възпротивявала за откриване на висша духовна семинария в България и всяка­къв вид духовна подготовка на кандидати за свещеници в тази държава. В следствие на това чак през 1986 г. благодарение на дълги и усърдни преговори с държавните власти е получено позволението в България да бъдат ръкоположени двама свеще­ници, които са били подготвени по таен начин. А относно ве­роучението на децата, по пример на Съветския съюз, то било абсолютно забранено. Младежи над 18 год. възраст теоретично можели да участват във вероучение. На практика то не се случ­вало, от една страна заради страха от репресивни мерки, а от друга страна заради липсата на по-ранна формация, от мързел или липса на мотивация. Освен това се внушавало, че българи­нът по натура е човек невярващ.

По време на моето присъствие в Ореш се срещнах с млади хора, които казваха на енорийския свещеник, че имат желание да се венчаят, идваха индивидуално на вероучение, което беше едновременно подготовка за тайнството Изповед, Миропомаза­ние и Евхаристия. Тази подготовка я провеждаха с ясното съз­нание, че както и при други религиозни практики, са следени от държавните власти посредством организирана мрежа от до­носници, които постоянно контролираха гражданите. Наисти­на разбрах, че наблюдението на Църквата беше голямо. Където и да пребивавах, местните духовници на момента уведомява­ха за моето пристигане местните власти, като със съжаление ми обясняваха, че са задължени да го правят. Казваха също, че населението, заради практикуването на вярата, е заплашвано и шантажирано, което пораждаше изключително тежка диле­ма за хората. Освен това духовенството, а също и обикновени­те католици, бяха считани не за втора, а дори за още по-долна категория хора. По това време в Никополската епархия никой свещеник нямаше право да участва в шофьорски курсове, нито да си купи кола, поради една единствена причина - че са свеще­ници. Това отношение на държавните власти спрямо духовни­ците имаше за цел от една страна да унижи, а от друга да огра­ничи възможността им да провеждат пастирските си дейности в енориите.

В края на 80-те години на 20 век забелязах признаци за възраждането на Католическата Църква. Първият вестител на нормализиращата се ситуация през 1979 г. беше издигането на Софийско-Пловдивския апостолически викариат в епархия. Двете епархии от латински и източен обред бяха ръководени от свои епископи. Духовенството започна по-смело да се грижи за поощряването на нови свещенически призвания. Поради лип­сата на собствени семинарии, започнаха да се правят постъпки кандидатите за свещеници да се изпращат за обучение в Рим. Появиха се и литургични книги макар и изработени не особе­но качествено - писани на пишеща машина. Все още имаше съгласие от държавните власти за отпечатване на катехизиси, молитвеници, песнопойки с религиозни песни, т.е. помагала служещи за религиозния живот и поддържането на набожност­та във верните. Основният проблем, който с времето все повече се проявяваше, беше секуларизацията на обществото, като ре­зултат от преследванията в продължение на години войнстващ атеизъм. Ръководената от властта атеизация засегна повече младото поколение. Много сериозно нарани в тях религиозно­то съзнание и склони повечето от тях към суеверни практики. Въз основа на моя опит мога да кажа, че религиозната ситуация на това поколение беше подобна до тази, която познах в Литва, Беларус, Украйна. Това беше причината да има липса на заин­тересованост при младите за посвещаване в свещенството, мо­нашеството, а дори и вътрешно съпротивление пред този вид път в техния живот. Често цел на техния живот ставаше стре­межът единствено към материална собственост и удобството на живота.

Последното пътуване до България се състоя по молба на о. Ланфранко Серрини, генерала на Францисканския орден. Проведе се през септември 1989г., когато бях вече провинциал на Варшавската провинция на Францисканците. От петимата францискански свещеници, които намерих преди 10 год. жив беше само о. Доминик (Недялко) Романов, енорист на енорията в с. Асеново, намиращо се южно от град Плевен. Останалите – о. Петър Сарийски, енорист в Ореш, о. Йосиф Кривчев, ка­пелан на монахините Бенедектинки и енорист в Царев брод, о. Георги Митов, енорист на верните от източен обред в Правди­но, о. Арсен Антонов, енорист в Трънчовица – бяха си зами­нали от този свят. Като цяло царуваше атмосфера на спокой­ствие след 50 години на терор и тоталитарно подтисничество. Настъпваше време на възраждане на разрушената Католическа Църква. Това можеше дори да се забележи и в контекста на мо­нашеството. По време на посещението о. Романов ми предаде радостната вест, че има двама кандидати за монаси. Това бяха диоцезиални свещеници, на които духовен ръководител по време на подготовката им беше о. Йосиф Кривчев. Съветвай­ки най-вече от канонична гледна точка, оказах съдействие на о. Романов да го приеме тайно в новициата, а също и да им се проведе подготовката съгласно програмата на францисканска­та формация. Единият от тях починал малко след полагането на първите монашески обети. Другият – Петко Йорданов Христов останал францисканец, а от 1995 г. е епископ на Никополската епархия.

Обобщавайки, мога да кажа, че тази скромна и малка Църква издържа изпитанията в момент на гонения, жертвайки героични свидетели, както между духовенството, така и между миряните си.