le-pape-francois-celebre 

И така, когато бяха събрани заедно те Го попитаха: «Господи, дойде ли е времето да възстановиш царството на Израил?» Той им рече: «Не се пада на вас да знаете времето или часа, които Отец е определил  чрез Своята  власт, но вие ще получите сила, когато слезе върху вас  Светият Дух и ще Ми бъдете свидетели в Йерусалим, в цяла Юдея и Самария, чак до края на земята. И като каза това, докато все още Го гледаха, Той се издигна нагоре и облак Го скри от очите им.» (Деян 1, 6-9).

«А след разговора с тях Господ Исус се възнесе на небето и седна отдясно на Бога. Тогава те тръгнаха и  проповядваха  навсякъде. А Господ им помагаше и потвърждаваше словото със знамения, от каквито то се  придружаваше. » (Мк16, 19-20).

«Тогава Исус ги изведе в околностите на Витания,  вдигна  ръцете Си и ги благослови. И докато ги благословяше  отдели се  от тях и започна да се възнася към небето. А те Му се поклониха и се върнаха  в Йерусалим с голяма радост.  И бяха винаги в Храма, като славеха и благославяха Бога.»   (Лк 24, 50-53).

Скъпи братя и сестри !

Тази година бях решил да взема участие във вашата Годишна Генерална Асамблея (Годишно Общо Събрание) в четвъртък на 21 май, Празникът на Възнесение Господне. После Асамблеята беше анулирана, заради пандемията, която  касае всички ни. Затова аз бих желал да изпратя до всички  това послание, за да ви предам неща, които са ми на сърце и искам да ви ги кажа. Този християнски празник в невероятните времена, които изживяваме ми изглежда още по-богат на предложения за пътуването и мисията на всеки от нас и на цялата Църква.  

Ние честваме Възнесението като празник, при това то възпоменава раздялата на Исус с Неговите ученици и с този свят.  Господ се изкачва на небето, а Източната Литургия разказва за удивлението на ангелите, когато виждат човек от плът да се издига и да сяда от дясната страна на Отца.  При това, когато Христос е на път да се изкачи в небето, учениците – които са Го видели Възкръснал – все още не са напълно разбрали какво точно се е случило. Исус започва изпълването на Своето Царство, а Неговите ученици все още се лутат в предположения. Те Го питат дали ще възстанови царството на Израил (виж Деян 1, 6). Но, когато Христос ги оставя вместо да са тъжни, те се връщат в Йерусалим "с голяма радост", както пише Лука.  (виж 24, 52). Този факт би бил странен, ако нещо не се беше случило. Всъщност Исус  вече им беше обещал  силата на Свети Дух, която ще слезе над тях на Петдесятница. Това е чудото, което променя всичко. Те стават по-уверени, когато поверят всичко на Господ. Те са изпълнени с радост. И радостта в тях е пълнотата на утехата, пълнотата на присъствието на Господ.

Павел пише на Галатяните, че пълнотата на радостта  на Апостолите не се дължи на емоциите, които носят удовлетворение и ни правят радостни.   Това е  една изобилна радост , която може да бъде изживяна само като плод и дар на Светия Дух (виж 5, 22). Получаването на радостта от Духа е благодат. Тя е единствената сила, която ние можем да имаме, за да проповядваме Евангелието и да изповядваме вярата в Господ. Вярата това  е да свидетелстваме радостта, която Господ ни дава. Една такава радост никой не може да достави на себе си.

Преди да напусне Своите ученици, Исус им каза, че ще им изпрати Духът, Утешителят. И така Той повери на Духа апостолското дело на Църквата през цялата история, та чак до Неговото пришествие. Тайната на Възнесението с изливането на Духа на Петдесятница, бележи  и придава на мисията на Църквата нейния най-съкровен генетичен характер завинаги: този да бъде дело на Свети Дух, а не следствие  от нашите размишления и намерения. Именно този характер я прави плодотворна  и я предпазва от предполагаема самодостатъчност, от изкушението да вземе като заложник плътта на Христос  - възвисен в Небето – от гледна точка на нейни собствени духовни проекти за власт.

Когато в мисията на Църквата, не се долавя и не се разпознава актуално и ефикасно делото на Светия Дух, това означава, че въпреки думите за мисия – дори и да са най-точните или най-разсъдливите  - те не са нищо повече от "речи на човешката мъдрост", използвани, за да си донесат слава или за да потиснат и скрият своята собствена пустота.

 

Радостта на Евангелието


Спасението е срещата с Исус, който ни обича и ни прощава, като ни изпраща Свети Дух, който ни утешава и ни защитава.   Спасението не е следствие от нашите мисионерски инициативи, нито от нашите речи за Въплъщението на Словото.  Спасението на всеки може да се случи  само чрез погледа на срещата с Него, който ни призовава. По тази причина тайната за предпочитанието започва и може да започне само в устрема на радостта и благодарността. Радостта на Евангелието, тази  "голяма радост" на бедните жени, които в утрото на Пасха бяха отишли на Гроба на Христос и го бяха намерили празен ; и които като бяха срещнали първи Възкръсналия Исус се завтекоха да известят  на учениците Му. (виж Мт 28, 8-10). Именно по този начин избрани и обичани можем да свидетелстваме чрез своя собствен живот за славата на Възкръсналия Христос пред целия свят.

Свидетели във всяка човешка ситуация са тези, които свидетелстват за това, което  е било извършено от някой друг. В този смисъл и само в него, ние можем да бъдем свидетели на Христос и на Неговия Дух. След Възнесението както се в разказва края на Евангелието на Марко, Апостолите и учениците «заминаха да проповядват навсякъде. „А Господ им помагаше и потвърждаваше словото със знамения, от каквито то се  придружаваше" (Мк 16, 20). Христос чрез Своя Дух даде свое собствено свидетелство чрез делата, които изпълни в нас и с нас. Църквата  - Свети Августин вече го обясни  - не би помолила Господ да поиска да бъде дадена вяра на тези, които не познават Христос, ако тя не вярваше, че именно самият Бог обръща и привлича към Себе Си волята на хората, Църквата не би карала децата си да се молят, за да поискат от Господ да постоянства във вярата на Христос, ако не вярваше, че самия Господ  има нашите сърца в своята власт. Защото ако Църквата му поискаше тези неща, но си мислеше, че може да си ги даде на себе си, това би означавало че всички тези молитви не са истински, а са празни формули, “начини за изразяване”, наложени удобства чрез църковния конформизъм (виж  Дарът на постоянството. При Проспер и при Илер, 23, 63).

Ако  човек  не   признае, че вярата е дар от Бог,  дори молитвите, които  отправя  Църквата  към Него, нямат никакъв смисъл. А ние не изразяваме чрез тях изобщо искрената страст за щастие и спасение на другите, и за онези които не признават  Възкръсналия Христос, дори и да отделяме  време да организираме  обръщането на света към християнството.

Именно Светия Дух възпламенява и опазва вярата в сърцата, и факта, че сме признали това променя всичко. Всъщност именно Духът, който възпламенява и съживява мисията, я изпълва с „генетични“ конотации, акценти  и  отделни движения, които правят от известяването на Евангелието и изповядването на християнската вяра друго нещо по отношение на целия политически или културен, психологически или религиозен прозелитизъм.                     

Припомних доста от тези отличителни черти на мисията в Апостолическото насърчение Evangelii gaudium. Тук ще се спра отново на някои.

Привличане. Тайната на Изкуплението навлезе в света и продължава да действа в него благодарение на привличането, което може да покори сърцата на мъжете и жените, защото то е и изглежда много по-привлекателно, отколкото изкушенията и съблазните, които са изпълнени с егоизъм, в следствие на греха. «Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, който Ме е изпратил.», казва Исус в Евангелието на Йоан (6, 44). Църквата винаги повтаря, че по тази причина следваме Исус и известяваме неговото Евангелие: силата на привличането  упражнена от самия Христос  и от Неговия Дух. Църквата – заяви Папа Бенедикт XVI – израства в света чрез привличане, а не чрез прозелитизъм. (виж Проповед за начало на Месата за откриване на Петата Генерална Конференция на Епископите в Латинска Америка и Карибите, Апаресида, 13 май 2007 : AAS 99 [2007], 437). Свети Августин казваше, че Христос ни се открива, като ни привлича. И за да се придаде изображение на това привличане той цитираше поетът Виргилий, според когото всеки е привлечен от този, който му харесва. Исус  не  само  убеждава  нашата  воля, но и  привлича  нашето  желание   (Коментар върху Евангелието на Йоан, 26, 4). Ако някой като следва Исус е щастлив, че е привлечен от Него, то и другите го забелязват.  И те могат да бъдат изненадани от това. Радостта, която прозира от тези, които са привлечени от Христос и Неговия Дух, ето кое може да направи плодотворна и ползотворна всяка мисионерска инициатива.

Признателност и безвъзмездност. Радостта  да  известяват Евангелието  винаги блести на фона  на признателната памет. Апостолите никога не забравиха момента, когато Исус докосна сърцата им: «Беше  около четири часа следобед» (Йн 1, 39). Историята на Църквата заблестява, когато се прояви признателността в нея за безвъзмездната инициатива на Бог, защото «а Той обикна нас» пръв (1 Йн 4, 10), защото «само Бог е Който прави да расте» (1 Кор 3, 7). Любящото предпочитание  на Господ ни изненадва и удивлението от Неговата същност не може да се притежава от нас или да се наложи чрез нас. Не може човек да “се удивлява насила”. Именно само по този начин чудото на безвъзмездността, безвъзмездният дар на себеотдаването може да се изпълни. Дори мисионерското дръзновение никога да не може да бъде постигнато чрез разсъждения или изчисления. То фактът, че „си готов за мисия“ е отражение на признателността. Това е отговорът на този, който чрез признателността става послушен на Духа, и така всъщност свободен. Ако не възприемаме предпочитанието на Господ, което ни прави признателни, дори познаването на истината или познанието за Бог,  показани като собственост за постигане чрез собствени сили, всъщност ще се превърне в  "буква, която убива" (виж 2 Кор 3, 6), както го показват  in primis (за пръв път) Свети Павел и Свети Августин. Само в свободата на признателността човек наистина разпознава Господ. Обратното – безполезно  е и най-вече неподходящо да се настоява да представяш  мисията и проповядването на Евангелието, като че ли те са ти наложен  дълг, един вид “договорно задължение” на кръстените.

Смирение.  Ако истината и вярата, ако щастието и спасението не са наша собственост, нито цел за постигане, заради наши собствени заслуги, то Евангелието на Христос може  да бъде известявано само със смирение. Никога не можем да си представим да служим мисията на Църквата, като  демонстрираме арогантността било в качеството си на индивид или чрез структури, с високомерието на човек, който опорочава дори дара на Тайнствата и най-автентичните думи на християнската вяра, считайки ги за полагаема плячка. Човек може да бъде смирен, не само от добро възпитание, нито защото иска да изглежда привлекателен. Човек е смирен, когато следва Христос, Който каза на Своите ученици: «Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце» (Мт 11, 29). Свети Августин се пита защо след Възкресението Исус се показва само на Своите ученици, а не на онези, които Го разпнаха; и отговаря, че Исус не искаше да остави впечатление че  «провокира своите убийци по един или по друг начин. Всъщност за Него беше по-важно да учи на смирение своите приятели, отколкото да представи истината на своите неприятели» (Речи 284, 6).

Улеснявайте, не усложнявайте. Друга характерна черта на истинското мисионерско дело е тази, която се отнася до търпението на Исус, Който в разказите на Евангелието  винаги придружава етапите за израстването на хората с милосърдие. Една малка стъпка сред големите човешки граници може да направи  сърцето на Бог много по-щастливо, отколкото големите стъпки на онези, които напредват в живота без големи затруднения. Мисионерското сърце разпознава истинското състояние, в което се намират реалните хора с техните ограничения, грехове и слабости и се държи като «слаб със слабите» (1 Кор 9, 22). “Да излезеш” в мисия, за да достигнеш човешките периферии не означава да се рееш без посока и без смисъл, като нетърпеливи търговци, които се оплакват, че хората са твърде груби и примитивни, за да се интересуват от тяхната стока. Понякога, става въпрос да се забави ритъма, за да придружим тези които са останали край пътя. Понякога, трябва да бъдем като бащата от притчата за Блудния син, който оставя отключени портите  и всеки ден се взира в хоризонта в очакване на своя син. (виж Лк 15, 20). Църквата не е митница,  и който участва по някакъв начин в мисията на Църквата е призван да не товари с излишни тежести вече натоварения живот на хората, да не им налага сложни и мъчителни начини за формация,  за да се възползва от това, което Господ дава с лекота.  Не трябва да се поставят препятствия пред желанието на Исус, който се моли за всеки от нас и иска да изцели и спаси целия свят.

Близостта  в конкретния живот. Исус срещна първите Си ученици на брега на Галилейското езеро, докато те бяха заети с работата си. Той не ги беше срещнал по време на събрание, на семинар за формация или в храма. Известието за спасението винаги е достигало до хората там, където са те и такива, каквито са те в конкретния си живот. Обикновеният живот на всеки, който взема участие в нуждите, надеждите и проблемите на всички е мястото и условието, при което тези, които признаха любовта на Христос и приеха дара на Свети  Дух могат да дадат     на онези, които го поискат основание за вяра, надежда и милосърдна любов. И това вървейки с другите, близо до всеки един.  Особено в този момент не става въпрос да си измисляме "запазени" формации, да създаваме паралелни светове, да изграждаме медийни балони, в които да отекват собствени слогани, собствени декларации с намерения, сведени до успокояващи „декларативни номинализми“. При други обстоятелства  вече припомних, а именно, че в Църквата има хора, които продължават да акцентират върху слогана: "Време е за миряните!", но в очакване часовникът сякаш е спрял.

Le "sensus fidei" „Чувството за вяра“ на Божия Народ. В света има една реалност, която има своеобразен „нюх“ за Светия Дух и за Неговото действие.  Това е Божият Народ, призван и обикнат  от Исус, който на свой ред продължава да Го търси и да прибягва до Него в грижите на живота.  Божият Народ проси за дара на Неговия Дух: той поверява своето очакване на обикновените думи на молитвите и никога не се настанява в презумпцията на своята самодостатъчност. Светият Божи Народ, събран  и помазан от Господ, е станал непогрешим "във вярването in credendo", по силата на това помазване  както учи Традицията на Църквата. Делото на Светия Дух дава на Народа на вярващите един  "инстинкт" за  вяра – чувството за вяра – което помага да не се подведе, когато вярва в нещата на Бог, дори и да не  познава теологичните разсъждения и формули, за да определи дарбите, които изпитва. Тайната на народа на поклонниците, който със своята народна духовност върви към светилищата и се поверява на Исус, на Мария и на Светиите, черпи и се разкрива като обикновен за свободната и безвъзмездна инициатива  на Бог, без да се налага да следва планове за пасторална мобилизация.

Предпочитание за малките и бедните. Всеки мисионерски устрем, ако е воден от Светия Дух, проявява предпочитание към малките и бедните като знак и отражение за предпочитанието на Господ към тях. Хората, които са включени в мисионерските инициативи и структури на Църквата не би трябвало никога да оправдават своето невнимание към бедните с оправданието  - широко използвано в някои църковни кръгове – че тряба да съсредоточат  силите си върху приоритетните задачи на мисията. Предпочитанието на бедните не е факултативна опция за Църквата.

Динамиката и подходите, описани по-горе са част от мисията на Църквата, водена от Светия Дух. Обикновено в църковните изявления и речи се признава и се утвърждава необходимостта от Свети Дух, като източник за мисията на Църквата.  Но също така се случва това признание да се сведе до един  вид  “формално почитане” на Пресвета Троица,  до една формула за конвенционално въвеждане в богословски разговори и пасторални програми. Съществуват многобройни ситуации в Църквата, където първенството на благодатта остава само теоретичен постулат, абстрактна формула. Случва се много инициативи и инстанции свързани с Църквата вместо да  оставят да се прояви делото на Свети Дух, в крайна сметка остават самореференциални. Многобройни църковни структури на всички нива изглежда са обхванати от манията  да популяризират сами себе си и своите собствени инициативи.   Сякаш това беше целта  и хоризонта на тяхната мисия.

До сега исках да продължа и да предложа отново критерии и точки на привличане за мисията на Църквата, която вече формулирах по-подробно в Апостолическото насърчение Evangelii gaudium. Направих го, защото смятам че е полезно и плодотворно, дори наложително за ПМД (Папските Мисионерски Дела) да се мерят с тези критерии и предложения на нивото на своето пътуване.

 

Папските Мисионерски Дела и настоящия момент. Таланти за развитие, изкушения и болести за избягване

 
В каква посока ние трябва да гледаме за настоящето и бъдещето на Папските Мисионерски Дела? От друга страна какви препятствия рискуваме да затруднят пътуването ?

В облика, бих казал в идентичността на Папските Мисионерски Дела се разграничават няколко специфични черти – някои така да се каже генетични, а други придобити по пътя на историята – които често са пренебрегвани  или приемани за даденост. Точно сега тези характерни  черти могат да съхранят и да направят ценен, особено към настоящия момент, приносът  на тази  “мрежа” за универсалната мисия, към която цялата Църква е призвана. 

Мисионерските Дела са породени спонтанно  от мисионерското дръзновение изразено чрез вярата на кръстените. Съществува и остава дълбоко съзвучие, близост между Мисионерските Дела и  sensus fidei (смисъла на вярата)  непогрешим във вярването (in credendo) на Божия верен Народ. 

Мисионерските Дела, от самото начало напредваха, вървейки по две “пътеки”, или по-скоро по два пътя, винаги паралелно, които по своята простота винаги  са били близки до сърцето на Божия Народ: пътят на молитвата и този на милосърдната любов, под формата на милостиня, която «избавя от смърт и може да очисти от от всеки грях» (Tов12, 9), «пламенната милосърдна любов», която  «покрива много грехове» (1Петр 4, 8). Инициаторите на Мисионерските Дела, като започнем с Полин Жарико (Pauline Jaricot), не са измислили молитвите и делата, на които са посветили желанията си касаещи проповядването на Евангелието, а просто са ги почерпили от неизчерпаемото  съкровище на най-близките и обичайни жестове за Божия Народ в хода на историята.  

Мисионерските Дела, родени безвъзмездно в живота на Божия Народ, чрез тяхната проста и конкретна конфигурация са признати и оценени от Римската Църква и от нейните  Епископи,  които поискаха през последния век да могат да ги адаптират като специален инструмент на службата, предоставена от тях на универсалната Църква. По този  начин прилагателното "Папски" се присъедини към тези Дела. Следователно Мисионерските Папски Дела се открояват като инструмент за служба в подкрепа на отделните Църкви, в делото за известяване на Евангелието.  По същия  начин  Папските Мисионерски Дела са предложени с послушание като инструмент в служба на Църквата, в универсалната служба изпълнявана от Папата и от Римската Църква, която той "председателства в милосърдна любов". В този смисъл, следвайки свой собствен път и без да навлизат в сложни теологични  конфликти, Папските Мисионерски Дела са в противоречие с  аргументите на онези, които дори в църковните кръгове неоправдано се противопоставят на харизмите и институциите, като винаги четат връзките между тези реалности чрез подвеждащата "диалектиката на принципите"; като се има предвид, че в Църкватa дори постоянните структурни елементи – като тайнствата, свещенството и апостолската приемственост – трябва непрекъснато да се пресъздават  чрез Свети Дух и не са на разположение на Църквата като придобити блага (виж Кардинал Й. Ратцингер, Църковните движения и тяхното теологическо положение. Реч пред Световната Конференция на Църковните движения, Рим, 27-29 май 1998). 

Мисионерските Дела, още с първото разпространение се структурираха като капилярна мрежа широко разпространени в Божия Народ, напълно вкоренени и фактически  „настроени“ към мрежата на предходните институции и към реалностите на църковния живот, такива като епархии, енории и религиозни общности. Специаалното призвание на хората включени в Мисионерските Дела никога не е изживявано или възприемано като алтернативен път, една „външна“ принадлежност по отношение на формите за ръкоположен живот в отделните Църкви. Поканата да се молим да събираме средства за мисията винаги е изживявана като служба за църковно общение.
Мисионерските Дела превърнали се с течение на времето в обширна мрежа обхванала всички континенти, отразяват чрез своята конфигурация разнообразието от акценти, условности проблеми и дарби, които характеризират живота на Църквата на различни места по света. Множество, което може да предпази от идеологически възстановки и културни едностранности. В този смисъл тайната за универсалността на Църквата може да се изживее също и от Папските Мисионерски Дела, в които непрекъснатото действие на Свети Дух твори хармония между различни гласове, докато Римският Епископ чрез своето милосърдно служение упражнявано също така чрез посредничеството на Папските Мисионерски Дела, гарантира единство във вярата.

Всички описани до тук характеристики могат да помогнат на Папските Мисионерски Дела да избегнат  капаните и паталогиите, които възпрепятстват техния път, както и този на многобройни други църковни институции.Бих  искал  да  подчертая някои от тях. 

 

Капани за избягване

Самореференциалност. Отвъд добрите намерения на индивидите, някои организации и църковни единици стигат до там да се вглъбят в самите себе си, пилейки енергия и внимание преди всичко, за да изтъкнат себе си и специално да честват своите собствени инициативи. Други  изглежда са обзети от манията постоянно да изтъкват за тяхната важност и техните места в лоното на Църквата с оправданието, че искат по-добре да потръгне  тяхната мисия. В резултат  на което - казваше Кардинал Йозеф Ратцингер – се подхранва измамната представа, че човек е толкова повече християнин, колкото е по-ангажиран във вътрешно църковните структури, докато реално почти всички кръстени живеят с вяра, надежда и милосърдна любов  в своя обикновен живот, без никога да са се появявали в църковни комитети и без да се притесняват за последното развитие на църковната политика (виж Едно общество, което трябва да бъде непрекъснато реформирано,  Конференция на Събранието в Римини, 1ви септември 1990).

Грижата да ръководиш. Понякога се случва институции и организации родени, за да помагат на църковните общности служейки на даровете породени в тях от Свети Дух, да поискат с течение на времето да упражняват надмощие и контролни функции над общностите, на които би трябвало да служат. Това отношение почти винаги е придружено от презумпцията да се упражнява към другите ролята на  “титуляри” и разпределители на лицензи и легитимност. Всъщност в тези случаи се държим така все едно, че Църквата е плод на нашите анализи, нашите програми, нашите споразумения и нашите решения. 

Елитарност. Сред хората, които са част от организациите и организираните реалности в Църквата често пъти се настанява чувството за елитарност тази непризната идея за принадлежност към аристокрацията; една висша класа от специалисти, която търси начин да разшири своите собствени пространства  в сговор или в конкуренция с други църковни елити, и която формира своите членове според системите и светските логики на войнствеността или техническо-професионална компетентност, винаги с водещо намерение да популяризира  собствените си олигархични прерогативи.

Изолиране на народа. Изкушението елитарност в определени структури свързани с Църквата понякога се придружава от чувството за превъзходство и нетърпение по отношение на множеството кръстени, към Божия Народ, който може би посещава често енориите и светилищата, но които не са изградени от “борци” ангажирани в католическите организации. В тези случаи Божия Народ също така е считан за инертна маса, която винаги трябва да бъде подтиквана и мобилизирана чрез  “осъзнаване”, да бъде  стимулирана чрез разсъждения, напомняния и учения. Ние действаме така, сякаш сигурността на вярата е резултат от убедителен дискурс или методи на формация.

Абстрахиране. Свързаните с Църквата организации и реалности, когато се почувстват самодостатъчни губят връзка с реалността и изпадат в болестно състояние или абстрахиране. Умножаваме ненужните места за стратегически разработки, за да създадем проекти  и насоки, които служат само за самореклама на техните автори.  Взетите под внимание проблеми след това са разделени в интелектуални лаборатории, където всичко е овладяно и тълкувано според принципи на предпочитани идеологии. Извън реалния контекст, всичко може да се преобрази и уподоби, дори референциите към вярата, вербални призиви към Исус и Светия Дух.

Функционализъм. Елитарните и самодостатъчните  организации, включително и в  Църквата, често залагат всичко на имитацията на светски модели на ефективност, такива, каквито са наложени от засилената  икономическа и социална конкуренция. Изборът на функционализма гарантира илюзията за „решаване на проблемите“ с еквилибристика, да държим нещата под контрол за да увеличаваме своята собствена  значимост, да подобряваме обикновеното администриране на това, което съществува. Както вече казах по време на нашата среща през 2016 година една Църква която се страхува да разчита на благодатта на Христос и която се фокусира върху ефикасността на своята организация е вече мъртва, дори ако структурите и програмите в полза на духовниците  и „самоангажираните“ миряни е трябвало  да продължат с векове.

 

Съвети за пътуването


Гледайки към настоящето и бъдещето, търсейки отново ресурси по пътя на Папските Мисионерски Дела, за да предолеем капаните, които пречат да напредваме, аз си позволявам да дам няколко предложения,  за да подпомогна вашето разграничение.  Тъй като вие също сте поели по пътя за преразглеждане на Папските Мисионерски Дела, които вие искате да вдъхновите с насоките на Папата, аз предлагам на вашето внимание няколко критерия и основни черти, без да изпадаме в детайли, имайки предвид, че различните контексти може да изискват адаптации и вариации.


1) Доколкото е възможно и без да правите твърде много предположения по този въпрос, поддържайте и преоткривайте включването на Папските Мисионерски Дела в лоното на Божия Народ, тяхното напасване  в руслото на реалния живот, в който те са родени. Едно по-дълбоко  "потапяне" на хората в реалния живот,  такива, каквито  са ще бъде за добро. Би било добре за всеки да излезе от личните си проблеми, когато следваме Исус. Необходимо е да се спуснете до конкретните условия и обстоятелства, дори когато бдите или се опитвате  да реинтегрирате капилярността (нивото) на действието и контактите на Папските Мисионерски Дела, в преплитането с църковната мрежа (епархии, енории, общности и групи). Благоприятствайки приспособяването на Божия Народ с неговите просветления и затруднения, по-добре избягваме от капаните на   абстракцията. Трябва по-скоро да се отговори на реални въпроси и потребности, отколкото да се формулират и умножават предложенията. Може би открито очи в очи с конкретния живот, а не чрез затворени кръгове или теоретични анализи на тяхната вътрешна динамика, биха могли да се породят полезни интуиции, за да променят и подобрят техните оперативни процедури, като ги адаптират към различни контексти и обстоятелства.

 

2) Предлагам да съблюдаваме за това основната структура на Папските Мисионерски Дела да остане свързана с практиките за молитва и набиране на средства  за мисията. Тази структура е прецизна и ценна именно, заради опростената и конкретната си същност. Тя  изразява  афинитета  на Папските Мисионерски Дела на вярата  на Божия Народ. С цялата си гъвкавост и изискуемите адаптации тази основна концепция  на Папските Мисионерски  Дела не трябва да се забравя или деформира. Молитвите към Господ, защото Той е този, Който отваря сърцата към Евангелието и отправя покани към всички, за да подкрепят конкретно мисионерското дело: в това има простота и конкретен характер, които всеки може да усети с удоволствие в този настоящ момент, когато дори при обстоятелствата под бича на пандемията, навсякъде се усеща желанието  да намерим начин и да останем близо до всичко, което е просто - Църквата. Затова търсете нови пътища, нови форми за вашата служба, но при това не е необходимо да усложнявате това, което е просто.

 

3) Папските Мисионерски Дела са и трябва да бъдат изживявани като  инструмент за служение на мисията в отделните Църкви, в хоризонта на мисията на Църквата, която обхваща винаги целия свят. В това се състои техния ценен принос за известяването на Евангелието. Всички ние сме призвани с любов и признателност да опазим чрез делата си кълновете на теологичния живот, които Духът на Христос накара да растат и да разцъфтят, там където пожелае дори и на пустинни места. Моля ви в молитвата първо помолете Господ  да ни даде всички  да бъдем готови занапред да разпознаваме знаменията на Неговото дело, и след това да ги направим известни на целия свят. Само това може да бъде полезно: да поискаме за нас от все сърце, та призоваването на Свети Дух да не се свежда до стерилен и излишен постулат от нашите срещи и проповеди. Не е полезно да се спекулира и да се теоретизират  супер стратегии или "централизирани директиви" за мисията, на които да се поверят, както се предполага и тези нескромни "пазители" на мисионерското измерение на Църквата,  задачата да се пробуди мисионерския дух или да дадем на други лиценз за мисията. Ако в определени ситуации дръзновението на мисията намалява, това е знак, че вярата отслабва. В тези случаи претенцията да разпалим пламъка, който загасва, чрез стратегии и речи още повече го отслабва и не прави друго освен да приближава  пустотата.

 

4) По своята същност службата осигурена от Папските Мисионерски Дела позволява на дейците да установят контакт с безбройни реалности, ситуации и събития, които са част от големия поток  на  живота на Църквата на всички континенти. В този поток може да попаднем на много тежести  и остарелости, които придружават църковния живот, но също така на безвъзмездни дарове за изцеление и утеха, които Свети Дух излива във всекидневния живот за това, което можем да наречем  „средна класа на светостта“. Колкото до вас, радвайте се и ликувайте от радост, заради срещите, които преживявате,  благодарение на труда на Папските Мисионерски Дела, които ви оставят  удивени от тези срещи. Мисля за разказаните  истории за толкова много чудеса, които се случват при децата, които може би срещат Исус чрез предложените инициативи от Мисионерско Детство.  Ето защо вашата работа никога не трябва  да бъде  “стерилизирана” в едно изключително бюрократично-професионално измерение.  Не може да има бюрократи или функционери в мисията. Вашата благодарност от своя страна може да се превърне в дар и свидетелство за всички. Вие можете да разкажете за утехата на всички, чрез средствата, с които разполагате, без престореност, историите за отделни хора и общности, които можете да срещнете по-лесно от другите; хора и общности, върху които блести безвъзмездно чудото на вярата, надеждата и милосърдната любов.

 

5) Признателността пред чудесата, които Господ изпълнява сред любимите си, бедните и младенците, на които разкрива неща скрити от мъдрите и разумните  (виж  Мт 11, 25-26), също може да ви позволи да се измъкнете по-лесно от клопките на самодостатъчните вглъбявания и да излезете от себе си, следвайки Исус. Идеята за самодостатъчна мисионерска дейност, която прекарва времето си да съзерцава своите собствени инициативи и да се самовъзхвалява би била сама по себе си абсурдна. Не губете прекалено много време и енергия да се  "вглеждате в огледалото", да разработвате самоцелни планове фокусирани върху вътрешни механизми, върху функционалността и компетенциите на вашата структура. Насочете погледа си навън, не гледайте в огледалото. Счупете всички огледала в къщи. Критериите, които трябва да се следват дори  при прилагането на програмите трябва да имат за цел по-скоро да облекчат и да направят гъвкави структурите и процедурите, отколкото да отежнят мрежата на Папските Мисионерски Дела с други огранизационни елементи. Например всеки национален Директор по време на своя мандат би трябвало да се ангажира с идентифицирането на няколко потенциални последователи, придържайки се към един единствен критерий – да не избира хора от своето приятелско обкръжение или членове на своето  църковно "обкръжение", а по-скоро хора, които му се струва, че притежават повече мисионерско дръзновение от самия него.

 

6) Относно набирането на средствата  за подпомагане на мисията, по повод предишните ни срещи припомних риска Папските Мисионерски Дела да не се преобразуват   в НПО изцяло посветени в търсене и разпределяне на средства. Това зависи по-скоро от сърцето, с което правиш нещата, отколкото от нещата, които то прави. При събирането на средства със сигурност може да се препоръча и дори е целесъбразно творчески да се използват съвременни методологии, за да се намери  финансиране при потенциални заслужили меценати. Но ако, в някои региони набирането на дарения намалява именно,  поради липсата на християнска памет, в тези случаи може да се появи изкушението да поискаме да разрешим проблема “покривайки” реалността, като се съсредоточим изцяло върху една по-ефикасна система за събиране на средства, която отива директно да търсим големи дарители. Напротив страданието от загубата на вярата и спада на фондовете на средствата не би трябвало да бъде прикрито, а то трябва да бъде поставено в ръцете на Господ.  При всички случаи е добре заявката за дароприношения за мисиите винаги да бъде адресирана прииоритетно към мнозинството на кръстените, като се фокусираме по нов начин върху събирането на средствата за мисии, който се използва в Църквите във всички страни през месец октомври по случай  Световния ден за Мисиите. Църквата винаги е напредвала благодарение на дароприношението на вдовицата, на приноса на всички онези безброй хора, които се чувстват изцелени и утешени от Исус и които заради това, преливащи от признателност дават това, което имат.

 

7) Относно това, което касае използването на получените дарения, винаги проучвайте с чувство присъщо на Църквата (sensus Ecclesiae), преразпределянето на фондовете, които подкрепят структурите и проектите, които по различни начини водят към добро, апостолската мисия и известяването на Евангелието в различни части по света. Винаги имайте предвид основните истински потребности на общностите и избягвайте същевременно формите на подпомагане, които вместо да поднесат инструменти за мисионерско дръзновение – ще охладят сърцата и ще подхранят феномените на паразитен клиентилизъм, също и в Църквата. Чрез вашия принос се стремете да отговорите на конкретни потребности без да пилеете средства за разни абстрактни самореференциални инициативи,  породени от чиновнически нарцисизъм на едното или другото. Не се подавайте на комплекси за малоценност или на изкушенията да подражавате на тези супер функционални организации, които уж набират средства за справедливи каузи, които използват после доста добре, за да финансират собствената си дейност и да рекламират собствената си марка. Дори това понякога се превръща в начин да се погрижат за своите собствени интереси, въпреки че същевременно демонстрират, че работят за благото на бедните и нуждаещите се.

 

8) Що се отнася до  беднитевие също не ги забравяйте. Такава беше препоръката, която  на Събора в Йерусалим Апостолите Петър, Йоан и Яков дадоха на Павел, Варнава и Тит, които дойдоха да обсъдят тяхната мисия сред необрязаните: «Те ни поръчаха само да помним бедните» (Гал  2, 10). След тази препоръка Павел организира събирането на помощи в полза на братята от Църквата в Йерусалим (виж 1Кор 16, 1). Предпочитанието към бедните и малките е част от мисията за известяване на Евангелието още от самото начало. Милосърдните духовни и телесни дела към тях свидетелстват за  "божествено предпочитание", което предизвиква живота на вярата на всички християни, призвани да имат същите мисли, каквито е имал Исус.  (виж Фил 2, 5).

 

9) Нека Папските Мисионерски Дела с тяхната мрежа разпространена по целия  свят, да отразяват богатото разнообразие на „народа с хиляди лица“  събран с благодатта на Христос с Неговия мисионерски плам. Плам, който не винаги и навсякъде е интензивен и жив по един и същ начин. Във всеки случай, споделяйки една и съща неотложност да изповядват Христос умрял и Възкръснал, този плам се изразява с различни акценти и се адаптира към различни контексти. Откровението на Евангелието не се идентифицира с никоя култура. Освен това при срещата с нови култури, които не са получили християнското проповядване, не е необходимо да се налага специфична културна форма с евангелското предложение. Днес дори в работата на Папските Мисионерски Дела не е подходящо  да носите тежък багаж, по-добре тези Дела да запазят своя разнообразен профил и общото си позоваване на основните характеристики на вярата. Претенцията да стандартизираме формата на известяване може да се окаже пагубна за универсалността на християнската вяра, като се съсредоточи изцяло върху клишета и лозунги, които са на мода в определени кръгове в някои културно или политически доминиращи страни. В тази връзка, специалните взаимоотношения, които свързват Папските Мисионерски Дела с Папата и Римската Църква представляват ресурс и опора за свободата, която помага на всички да избегнат мимолетни модни увлечения, както и уравневиловката  на едностранчиви мисловни школи или културни стандартизации с отпечатъка на нео-колониализма. Явления, които за съжаление се срещат дори в църковния контекст.

 

10) Папските Мисионерски Дела не са  сами по себе си едно образование в Църквата, което виси във вакуум. Те са част от нея. Сред техните специфики, които винаги трябва да бъдат култивирани и обновени, фигурира специалната връзка, която ги свързва  с Епископа на Църквата в Рим, който я ръководи с милосърдна любов. Хубаво и успокояващо е да признаем, че тази връзка се проявява в една дейност изпълнявана с радост, без да се търсят аплодисменти  нито  да се заявяват претенции. Дело, което по своята безвъзмездност дори се свързва със службата на Папата, слуга на Божиите слуги. Аз ви моля отличителният характер на вашата близост  с Епископа на Рим да се състои именно в това: споделянето на любовта на Църквата, отражението на любовта към Христос, живяна и изразена в тишина, без да се надува, без да маркира "свои собствени територии". Чрез ежедневна работа, която черпи от милосърдната любов и от Нейната  тайна  на безвъзмездността,  чрез работа,  която подкрепя безброй много хора, които са вътрешно благодарни, но дори не знаят на кого да благодарят, защото не знаят нищо за Папските Мисионерски Дела, дори името им. Тайната на милосърдната любов в Църквата се реализира по този начин. Нека да продължим да вървим заедно напред, щастливи да вървим сред изпитанията благодарение на даровете и утехите от Господ. Въпреки това на всяка стъпка да си признаем в радостта, че всички сме само безполезни слуги, като започнем от мен.

 

Заключение

 

Вървете с ентусиазъм по дългия път, който ви очаква, има много неща за вършене.  Ако има промени в процедурите, добре е те да са предназначени за олекотяване, а не за утежняване; нека да имат за цел да постигнат оперативна гъвкавост, а не да се създават нови строги системи, които винаги са застрашени от интровертност. Имайте  предвид, че прекомерната централизация вместо да помага, може да усложни динамиката на мисията. А също така и артикулирането на инициативи в чисто национален  мащаб поставя в опасност самия облик на мрежата на Папските Мисионерски Дела, точно както размяната на дарове между Църквите и местните общности, живяни като плод и осезаем знак за милосърдна любов между братята, в общение с Епископа на Рим.

Във всеки случай, винаги искайте всяко съображение, касаещо оперативната структура на Папските Мисионерски Дела да бъде просветлено с единственото необходимо нещо: малко истинска любов за Църквата, като отражение на любовта към Христос. Вашата работа е услуга направена с апостолски плам,  което ще рече с  устрем  за теологичен живот,  с който  само Светият Дух може да  действа в Божия Народ. Колкото до вас, старайте се добре да вършите вашата работа «сякаш всичко зависи от вас, знаейки че всъщност всичко зависи от Бог» (Свети Игнатий от Лойола). Както вече ви казах по време на една среща, имайте готовността и предразположението на Мария. Когато тя отиваше да види Елисавета,  Мария не действаше от свое собствено име, тя отиде като слугиня на Господ Исус, Когото носеше в утробата си.  Тя нищо не каза от себе си, тя само носеше Сина и възхваляваше Бог. Не тя беше главното действащо лице. Тя отиде именно, като слугиня на главното действащо лице на мисията. Но тя не губеше време, тя се завтече да помага на своята братовчедка. Тя ни учи на това предразположение, на тази готовност, на тази бързина за вярност и обожаване.

Нека Дева Мария да ви закриля, вас и Папските Мисионерски Дела и Нейният Син, Нашият Господ, Исус Христос да ви благослови. Преди да се извиси на Небето, Той ни обеща да бъде винаги с нас.   Чак до края на света.

 

Дадено в Рим, близо до Свети Йоан Латерански на 21 май 2020 година,

Тържеството на Възнесение Господне.